Театърът е моята любов

БОРИСА САРАФОВА-ЧЕРКЕЛОВА е родена в Плевен на 9 август 1992 г. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2016 г., специалност "Актьорство за драматичен театър", в класа на проф. Стефан Данаилов. През 2022 г. защитава магистърска степен "Театрално изкуство" в НАТФИЗ при проф. д-р Венета Дойчева. През годините играе на сцените на: Родопския драматичен театър "Николай Хайтов", Държавния театър в Сливен, НАТФИЗ "Кр. Сарафов", Младежкия театър "Николай Бинев". От 2016 г. е част от трупата на Драматично-кукления театър "Иван Радоев" в Плевен. На големия екран можем да я гледаме във филма "Гунди - легенда за любовта". Участва в "Шоуто на Канала" по БНТ 1, в "Шоуто на Николаос Цитиридис" и в "Шоуто на Канала - сатирично Night Late шоу".


- Бориса, как се решихте да играете моноспектакъл - "Не, аз благодаря!". Изглежда труден жанр, тъй като актьорът изнася сам целия спектакъл. 
- Никога не съм искала да правя моноспектакъл. Обичам да имам гръб на сцената, аз да съм гръб, с колегите да сме двама-трима човека, да знаеш, че винаги има кой да те измъкне в извънредна ситуация. Но един ден ми звънна Албена Ненкова и ми предложи да направим нейния текст "Не, аз благодаря!" на моноспектакъл. Много обичам предизвикателствата и такива смели хвърляния рязко ми вдигат пулса и адреналина. Тогава си казах, че ще го направя, ако Ованес Торосян се навие да ми е режисьор. С Ованес се познаваме от много години и в Плевенския театър, където той е щатен режисьор, работим заедно, но никога не сме имали по-близки отношения. Беше ми много важно да има мъж в цялата история, защото авторката е жена, актрисата е жена и играе две героини, ако и режисьорът е жена, щеше да стане много женско. Трябва да има един мъжки поглед отвън. Той се съгласи и с Албена и Ованес се смеем, че на плаката има три имена, а всъщност сме шестима: аз съм сценограф и актриса, Ованес е режисьор и музикален оформител, Албена е авторка на пиесата и драматург. За много кратко време успяхме да докараме нещата до премиера - през февруари т.г. Вече 10 пъти съм го изиграла, два от които - в София.

- За този спектакъл получихте наградата за женска роля на Друмевите театрални празници през май т.г. Това как рефлектира у Вас?
- Обикновено с колегите си говорим, че не ни интересуват наградите и никой не прави роля за награда. Специално за мен го има малко и моментът с "гроздето е кисело" - защото не са ме номинирали за дадена награда, и на мен тя не ми трябва.

А истината е, че когато ми се обадиха да ми кажат, че съм спечелила наградата за женска роля, ми стана много хубаво. Това, че колегите те ценят, когато си вършиш добре работата, осмисля всичко. Сега си я държа на едно специално място и съм много благодарна, защото тя ми дава... крила. Даде ми зелена светлина да продължавам. Често изпадам в състояния на колебание, на терзания, на драматизъм, както може би и други мои колеги. И това признание значи много за мен, първата ми награда, която никога няма да забравя.

- Имате ли си мечта за роля?
- Имам мечта за роля. Затова и кандидатствах в НАТФИЗ - заради една конкретна роля, която много се надявам един ден да изиграя. През 2009 г. гледах "Три сестри" на Чехов в Младежкия театър, постановка на проф. Крикор Азарян, светла му памет, с Койна Русева, която играе Маша, и с Малин Кръстев, в чиято школа съм се подготвяла за НАТФИЗ. Досега си спомням на кой ред, на кое място съм седяла, този спектакъл така ми се е запаметил в съзнанието, така ми е повлиял и е предначертал моята мисия в живота. Защото мислех да уча рисуване, журналистика... Но след това представление нещата ми се изясниха. Тази роля промени живота ми. 

- Играли сте в няколко театъра в страната и на столични сцени, а от 2016 г. сте част от трупата на Плевенския театър. Хубаво ли е да си част от трупа?
- Ако нямаш трупа, нямаш театър. Още преди да завършим НАТФИЗ, отидох в Смолянския театър, където изкарах две представления. Там Миряна Найденова, след представлението на "Нирвана", в което играехме с Делян Илиев, ми направи "покръстване" на сцената - излезе с един меч и ме посвети в професията. Беше много силен миг. 
След това колеги от моя клас ги взеха в Плевенския театър и аз веднага пожелах да отида там, още повече, че това е моят роден град. Вярвам, че човек трябва, ако може, нещо да направи за родния си град, а не да търси път към София. 

- Посветихте наградата, която получихте на Друмевите театрални празници, на своя роден град.
- Да, това е първата сцена, на която съм стъпвала. Била съм на 4 години, когато съм се качила да поднеса цветя на Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. Гордея се с моя роден град. Дълго време се чудех как да питам Мастера има ли начин и аз да отида с моите състуденти в Плевен. Събирах смелост и веднъж, когато бяхме у тях, събрани около него като пилци, го попитах: "Може ли..." Направи ме на две стотинки, което си заслужавах: не стига, че съм първата от двата класа, която още през март, преди да завършим, са взели в Смолян, ами и претенции имам. Стана така, че Крум Филипов, с когото направихме "Нирвана", беше поканен да поставя пиеса в Плевенския театър и той ме взе за главната женска роля. Оттогава съм свършила много работа, имала съм много интересни срещи с колеги.

- Като че ли досега сме Ви гледали предимно в драматични роли. Но образите Ви в "Шоуто на Николаос Цитиридис" и "Шоуто на Канала" толкова добре ви прилягат и ги пресъздавате с такова удоволствие. Бихте ли играли в комедийно представление?
- Дълго време държах на това, че съм драматична актриса.
Когато Илко Ганев направи спектакъла "Апарт", вдъхновен от сборника с разкази и интервюта "Артисти със сребро в косите", а Людмила Сланева беше драматург на текстовете, имаше прекрасни монолози, сърцераздирателни истории на български актриси и си бях харесала няколко. Когато ми дадоха материалите, видях, че са само комедии. Тогава Илко ми каза: От днес нататък ставаш комедийна актриса. 

Давам си сметка, че разсмивам хората и това за мен не представлява усилие. Когато имаш такъв талант, си длъжен, имаш дълг към таланта си да разсмиваш хората. Те имат нужда да бъдат разсмивани. И така, преди повече от 10 години ме извикаха в "Шоуто на Канала". Камен Воденичаров, когото много обичам и ми е верен приятел, после се запознах и с Тончо Токмакчиев, ми дадоха много знание за това как се чете аутокю, как да се държиш естествено пред камерата и т.н. След това набрах още опит и обогатих знанията си в "Шоуто на Николаос Цитиридис" и екипа на БиТиВи. После телевизията майка си ме върна отново, но сега ми е още по-лесно и приятно. И всеки ден се уча. 

- Разнообразието от изяви - в театъра, в киното, в телевизията, как развива и обогатява Вашия талант, актьорското Ви мислене?
- Често ме предупреждават как телевизията много взимала от актьора. За момента не се чувствам така. Може би, защото продължавам да играя в театъра. А филмът, който ми даде повече знания за киното, е "Гунди - легенда за любовта". Шест месеца преди това бях станала майка и много се вълнувах, но Павката Иванов, с когото сме състуденти, ми даде много силно рамо, беше до мен да ми обяснява и да ми държи кураж. 
В телевизията ми е много приятно, има един екшън, отиваш там и си войник, правим шоу и никой не го интересува как си, какви проблеми имаш, събираш се и даваш всичко за зрителите. 
Театърът е моята любов, лично, специално преживяване, среща с публиката - никъде другаде тази енергия не може да се усети. И всеки път е различно. Силата на театъра е, че някой ден поне един човек, който гледа мой спектакъл, мога да го озаря, да намери светлинка, огънче да запаля в него - тогава всичко е имало смисъл. 

- Мастера - Стефан Данаилов, е оставил трайна и много лична следа във всеки от своите ученици. Какъв е Вашият най-хубав спомен, най-ценен съвет, пример от него или просто чувство, което Ви съпътства досега?
- Много малко хора имат късмета да преживеят такава среща, каквато имах аз със Стефан Данаилов. Годините, през които бяхме заедно, оставиха отпечатък завинаги. Енергията, която този човек излъчва, сърцето и любовта, които излизат от неговото същество, са ни карали да се чувстваме защитени, обичани, да знаем, че има път, има смисъл, има надежда. 
Скоро отново си препрочитах писмото на Стефан Данаилов до неговите ученици, което Стефания Колева прочете в едно предаване, след като той си отиде. Това е писмото му до всички нас - когато сме изгубили пътя и започваме да се вайкаме, се уповаваме на него. Той пише така: "...И когато ви е трудно, когато не знаете какво да правите, когато капките на злобата или неуспеха се стоварят върху младите ви невинни глави, не се отчайвайте, просто вдигнете глава, усмихнете се, спомнете си за вашия великолепен клас и си кажете - къде си, Мастер, и аз ще бъда до вас, защото ви обичам. На добър час, мои малки мастъри! Горе главата!". 
Той ми даде истинско, здраво самочувствие да обичам себе си и професията. Много рядко използвам думата велико, но за мен той е велик човек. Заради всичко, което е дал на толкова много хора. 

- Майчинството доста променя жената. При Вас в какво се изразява промяната?
- Най-голямото чудо е, че това се случи. Обичам да говоря на тази тема, тъй като много жени минават през трудни моменти в живота си и понякога губят надежда. А аз съм доказателство, че въпреки 30-те години и липсата на една тръба, която ми беше премахната преди години при спешна операция, чудото може да се случи. Молех се за чудо. Господ чу молитвите ми и нашият син Пламен вече е на 2 години и 7 месеца. Ще съм благодарна завинаги. 
Аз съм един от най-нетърпеливите хора на света, може би сега малко от малко има леко центриране в живота ми, в професията. Много съм ревнива към ролите, които правя, но в момента, в който разбрах, че чудото се е случило, изобщо не ме интересуваше, че в моите роли ще влязат други актриси и това много ме изненада. 
Когато общувам с Пламен, имам чувството, че гледам себе си, което е странно. Пламен е много интересен човек, забавен. Много обичам комплиментите - освен да ги получавам, и да ги правя. И всеки ден му казвам: Много си красив! Искам и той да се научи, че трябва сами да си повдигаме самочувствието и като Барон Мюнхаузен да се измъкваме за косата. Това е голяма максима в моя живот, аз съм си Барон Мюнхаузен. И с вярата и със семейството нещата се получават. Много е важно и обичането. Имам нужда да го казвам и да го чувам.

- Всеки, който работи професията си с желание, отдава голяма част от времето и интелектуалния си потенциал на нея. Но най-ценното си остава семейството.
- Ако не са съпругът ми, родителите ми, свекърва ми, брат ми, аз няма как да се справя. Благодарение на тях и на "схема хризантема" - рисувам точен всекидневен график на всички дейности и ангажирани "съучастници", аз успявам. Благодарение на тях мога да се занимавам с това, което обичам. Много е странно, че театърът и семейството са на почти едно и също място за мен. Може би само колега би ме разбрал. Благодарение на моите родители от малка имам сериозен пример какво е семейство. С този фундамент, който те изляха и продължават с примера си, се опитвам да осигуря на Пламен детство, каквото аз съм имала. В същото време театърът ми е много скъп. Всеки актьор малко или много е егоист.

- Предстои да започнете новия сезон в Плевен с премиера на "Случката в град Гога" от Славко Грум. 
- Премиерата е насрочена за 26 септември. Писана през 1930 г., за Словения това е много емблематична, уважавана и ценена пиеса. Никола Тороманов-Фичо е сценограф, Ясмин Манделли е костюмограф, Милен Кукошаров е автор на музиката, Стилиян Петров е режисьор, преводът е на проф. д-р Людмил Димитров, драматург е Гергана Пирозова - целият екип направи интересно решение и много се вълнуваме.
В пиесата има много интересни теми. Това чакане нещо да се случи - втренчил си се в нещо, скучно ти е, случват се неща, но и нищо не се случва - е много актуално за целия свят в момента. Едно затворено общество, което чака. У всеки от нас има по малко Гога, и все пак не трябва да забравяме, че животът се случва около нас.
Желая на всички читатели и на всички нас да сме здрави и да имаме очи и сетива за живота.