Румен СТОЯНОВ
Тъй (било) е в нaшата църковнобългарска, старобългарска реч. За мен тая двузначност в една дума необоримо сочи глъбинна, същностна и съкровена взаимообвръзка между казаните слова. При туй не на хартия, а в живия живот, където предците ни яко се отъждествявали с говора си. Намирам въпросното смислово припокриване за възхитително, изпитвам жал, че по настоящем не е така. Но трябва поне да знаем, уви, непоправимо късно: четирибуквието "език" разтълкували го и "народ", което указва съдбовна зависимост в действителността между поменатите съществителни. Важността на това равнозначие днес изпъква много ярко щом премислим как ревностно, всеотдайно пренатъпкваме родната изказност с какви ли не готовляци/дошляци/навляци/вносляци/чужбняци/излишняци, за моето чистофайничество разминавката език и народ е болезнено изобличаваща ни в българонедолюбство. Непростимото е, че вършим тая себеунизяваща ни дейност без никаква принуда, съвсем доброволно и охотно, чак стръвно, без да съзнаваме зловредността й за всебългарщината.
Ето защо редом с отец Паисиевия горестен възклик "Българино, поради что ся срамиш" нека помним, докле свят светува, че "Език значи народ".

