ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ е роден през 1885 година в с. Груинци, Босилеградско - Кралство Сърбия. Самоопределя се като българин и активно се включва в защита на българското малцинство, дори оглавява Върховния комитет за бежанците и участва като негов официален представител в редица международни форуми. За кратко (1906 г.) е студент в Софийския университет, специалност "Философия", след това изучава литература в Монпелие, Франция (1907 г.), завършва философия и литература в Швейцария (1912 г.), участва в Първата световна война като преводач на Южния Солунски фронт, учителства в Лом, Хасково, Казанлък, Кюстендил, а от 1923 г. до смъртта си през 1943 г. е частен доцент в Катедрата по сравнително литературознание в Софийския университет. Пише поезия, белетристика, драматургия, хумор, произведения за деца, автор е на много статии и студии с научни изследвания, литературна критика. Полиглот е, като превежда от сръбски, френски, немски, италиански, руски, норвежки, турски, унгарски, румънски, латински и др. езици. Многообхватното му творчество обаче не може да бъде причислено към изчистените форми на едно от характерните за 20-те и 30-те години на ХХ век литературни направления, защото съчетава в своя художествен свят елементи на символизма, експресионизма, футуризма и реализма.
Листопад
О, ето я пак Есента бледолика, -
На кораб кристален с платна от коприна
И мачти от гъвка и нежна тръстика!
С еолова арфа, с невидими лири,
Подгонен от птици в димящи долини,
Под дъжд листопаден там вятърът свири.
А облаци рехави - острови бледи -
Прииждат, тълпят се, растат и потъват,
Запътени бавно към южни предели,
И в бури без мълнии, в дъжд без дъга,
Изплакват те своята бистра тъга...
Есен
Вятърът тъжно люлее тревите,
Жаден за нежния дъх на цветята.
О, аз видях как окапват листата
И как треперят безлистни лозите.
Скривай сърцето ти в топлата пазва!
Ний теменуги отново ще зърнем,
Пак ще се в шума на орех прегърнем,
Праскова розови цвят ще показва.
Ти ще да бъдеш отново честита,
Сплела връх мене в прегръдка ръцете,
С млечното виме ще минат овцете:
Ментови дъх ще повей под копита.
С цвят златопухов ще кимат върбите...
Куку! ще чуем в зелена морава.
Вятърът есенен плаче в дъбрава,
Вятърът тъжно люлее тревите.

