По Ботевия път

Сто и петдесет години от гибелта на Ботев... От онази страшна вечер, когато изпищява куршумът, за да спре горещото сърце на човека, изпреварил с идеите и делата си времето - както тогавашното, така и днешното. 
Сигурно сега, около годишнината от гибелта на Ботев, отново най-обсъжданата тема ще бъде: кой го е убил?
Точен черкезин ли, турчин ли? Имало е отлични стрелци, "нишанджии". Разочарован четник ли, някой от щаба ли? Имало е крамоли в четата, след като става ясно, че подкрепа няма да дойде отникъде. 
Защото пътят на тези двеста души, заложили си главите за свободата на Отечеството, минава покрай села, където техните сънародници страхливо се крият зад затворените кепенци на прозорците, където не смеят даже чаша вода да им подадат, камо ли да се включат в четата.   
Ако турчин е стрелял, добре. Вмества се в легендата. Ако е българин, лошо, но нищо ново. Предателството и страхът са чест спътник на историята ни. 
Всъщност кой е стрелял тогава, днес няма чак такова значение. От значение е, че продължаваме да го правим. Изхвърляме публицистиката му от учебниците, премълчаваме вярата му в комунизма, правим се, че не разбираме отношението му към богатите и властимащите. 
Ботев дразни голяма част от днешните политици и чорбаджии. Плаши голяма част от хората. Защото не е само революционер за национално, но и за социално освобождение, борец срещу всяка форма на потисничество. За него тогавашната турската власт и българските чорбаджии са еднакви изедници на народа.  
Защото и днес не можем да осъзнаем полета на мисълта му, значимостта на идеите, изпреварили времето с десетилетия, столетия. И днес чорбаджиите, назовавани с модерната дума "бизнесмени", не могат да му простят "свободата, равенството, братството". А продажната интелигенция кресливо ги подкрепя.  
И днес не питаме как богатите станаха толкова богати, а алчно и егоистично ги издигаме в кумири. Или като овче стадо блеем и се молим да не ни стрижат много. 
Затова са и хулите, затова са и жълтините, с които ни занимават медиите през последните години. Току изпищи поредният куршум, захлопне се врата, затвори се прозорец. 
А пламенната му публицистика, а ярките му стихове? Четем ли ги, разбираме ли ги? Готови ли сме да вървим по пътя на Ботев?
Няма значение кой тогава, преди 150 години, е убил Ботев. Лошото е, че днес ние го убиваме. Със страха, с бездушието си, с нагаждачеството си. Със затворените глухо кепенци на прозорците на нашата съвест. 
Само че хора като Ботев са белязани с безсмъртие. И вярвам, и знам, ще се намерят пак достойни българи, които ще последват своя "четоводец" по пътя с думите: "Хляб или свинец!"
"И ще бъде ден - ден първий!"