Телевизионна радиация

Тези дни гледането на бТВ е като екскурзия в призрачния град Припят, където дебне невидимият призрак на радиацията. Пропагандната истерия на медията върви на толкова засилени обороти, че за разлика от взривения ядрен реактор, отровата те блъска в черепа веднага и не те пуска дълго след това, докато не се превърнеш в информационно зомби, което с наслаждение повтаря опорките и тъпотиите на геополитическото статукво.
Тези дни бТВ отдели 6 минути в централните си новини (това е вечност в телевизионното време), и то почти в началото на емисията, на есе на Мария Цънцарова на тема: "Кой има нахалството да членува в група за приятелство с Русия в Народното събрание". Аз се оказах от щастливците, на които е било спестено абсолютно същото оливане, но в сутрешния блок, когато телевизионното ученическо съчинение е продължило над 20 минути плюс разговор в студиото по темата с Румяна Коларова и Светослав Малинов. Така де, даването на различна гледна точка е комунистическа отживелица. Истинският политкомисар в медиите е длъжен да събере максимално количество хора в студиото, които говорят едно и също, едно и също, докато мозъкът на зрителя не бъде смлян и изплют обратно, но в правоверно състояние. 
Изходната теза на бТВ/Цънцарова е, че членуването в парламентарна група за приятелство с Русия е някакво политическо престъпление, което трябва да бъде осъдено моментално. България не обявила война на Русия, не е скъсала дипломатически отношения с нея и така и не става ясно с какво са виновни депутатите, които членуват там. Аргументът на журналистката, че Русия е обявила България за "неприятелска страна", е доста тънък, понеже до това се стигна след серия от експулсирани дипломати (включително учителки по руски в училището на посолството и шофьора на Митрофанова), което едва ли е жест на велико отношение и топли чувства. Това не отменя фактите, както и свещеното право на избор. Щом има депутати, които искат да съществува такава група, тя се създава. За бТВ обаче това е невъобразим факт, както всъщност и за цялата либерална пропаганда, тъй като тъпотията за тази група тръгна от "рупора на демокрацията" "Свободна Европа". Жал ми е за всички "журналисти", които са пратени в политическата потосмукачница и са били задължени да се занимават с тази простотия.
Така и не разбрах обаче как да определя жанра на това, което гледах. 
Не беше репортаж, защото информационната му стойност бе нулева. 
Не беше разследване, защото говорим за абсолютно публична информация и всеки, който пожелае, може да я провери. Не беше коментар, защото авторката се опитваше да имитира репортерство, все едно е на бойната линия и трябва да измъква истината със заплаха за живота си.
Така се насладихме на кадри, които трябва да останат в златната съкровищница на безумието. Например преследването на Наталия Киселова с въпрос: "Приятелска държава ли е Русия?". Целта е ясна - всеки, който иска мир и приятелство с Русия, трябва да бъде заставен да се чувства виновен. Политическите комисари в медиите настояват всеки несподелящ техните разбирания да бъде посочен с дълъг, крив и мазен пръст и архивиран като враг на единствената възможна гледна точка и геополитическа линия.  
Подобни есета нямат жанр, а винаги са комбинация между маккартистко скърцане със зъби, политическа комсомолщина с две щипки патос. А бе, петминутка на омразата, пльосната в централните новини. 
Ето това е истинската хибридна война и хибридна журналистика. Те водят война срещу здравия разум, срещу зрителите, срещу последните късчета нормалност в нашето битие. Пред очите си виждаме как журналистиката изживява своето кафкианско превъплъщение и става геополитически камшик.
"Мислете с главите си, а не с телевизиите", гласеше един белградски графит. Това е най-универсалното правило в дни на хаос и комсомолщина.