"Много по-голяма решителност от нас"

На фона на променената американска политика спрямо Русия и света като цяло нови, макар и слаби, неустойчиви повеи в европейската политика спрямо войната в Украйна. Президентът на Франция Еманюел Макрон и министър-председателката на Италия Джорджа Мелони се обявиха за възстановяването на диалога с Русия и дори за преки разговори с президента Владимир Путин. 
Канцлерът на Германия Фридрих Мерц се присети, че Русия е "най-големият съсед на Европа, с когото си струва да се установят отношения в бъдеще, за да се възстанови мирът". Бившият генерален секретар на НАТО Йенс Столтенберг каза в интервю за "Шпигел", че европейските държави трябва да "разговарят с Русия като със съсед", и повеят на промяната се усети и в студиото на БНР, където набеденият за щатен русофоб известен политолог доц. Огнян Минчев коментира, че в условия на монопол на посредничеството на САЩ има логика Европа да възстанови диалога с Путин.
В пълен дисонанс с тези настроения е британската позиция. Лондон - "нашият вечен враг", както го нарече бившият руски президент Дмитрий Медведев, отхвърли категорично призивите за преговори чрез външния министър Ивет Купър, която смята, че натискът върху Русия трябва още да се усилва, за да бъде заставена тя да приеме писаното от Запада и Украйна мирно споразумение. 
По-рано този месец министър-председателят на Великобритания Киър Стармър и Макрон подписаха заедно с украинския президент Володимир Зеленски декларация за намерения Коалицията на желаещите (без САЩ) да разположи след края на бойните действия войски в Украйна. Лондон дори обяви, че е заделил 200 млн. паунда за това. Два дена по-късно, на 12 януари, Би Би Си съобщи, че правителството е намерило правно основание да атакува танкерите от т.нар. сенчест флот, които превозват руски суров петрол. Това бил Законът за санкциите и прането на пари от 2018 г., и при това Лондон се готвел да продава нефта от тези танкери, както правят сега САЩ с венецуелския петрол, и да дават парите от продажбата на Украйна, за да воюва с Русия.  
На 6 януари Стармър заяви, че сме по-близо до спирането на войната от всякога, но реториката и намеренията на собственото му правителство говорят, че по-скоро сме близо до предела, отвъд който започва пряката конфронтация с Русия (още по темата на стр. 10 - бел. авт.), защото дори предпазливостта на Путин си има граници в конфликт, който е с цивилизационни измерения и е обявен за екзистенциален и от британска, и от руска страна.
И това не е от днес.
През 2010 г. известният британски историк Орландо Файджис публикува книгата си Crimea. The last crusade ("Крим. Последният кръстоносен поход"), посветена на Кримската война и ролята на религията в нея. Той отделя цяла глава на антируската пропаганда в Англия и откровената русофобия на британски политици и общественици, подготвяла десетилетия наред общественото мнение за бъдещата война с Русия. 
Като приписва на цар Николай I основната вина за началото на конфликта, Файджис обобщава: "За британците и французите това е бил кръстоносен поход в защита на свободата и европейската цивилизация от варварската и деспотична заплаха от страна на Русия, чиято агресивна експанзия е представлявала истинска заплаха не само за Запада, а и за целия християнски свят" (цитатът е по руското издание на книгата от 2021 г.).
Как завършва този кръстоносен поход? Руската империя губи Кримската война. Следва периодът на Великите реформи. Двайсет години по-късно тя взема реванш в Средна Азия и на Балканите. Империята изгаря в пещите на Първата световна война само за да се трансформира в СССР. По мнението на мнозина - същата империя, но с други идеологически основи. Британската империя формално стои на краката си, но е понесла непоправим удар, довършена е окончателно в резултат и след Втората световна война. Съдбата на Франция е същата.
Точно сто години след края на Кримската война, по време на Суецката криза от 1956 г., новите свръхсили САЩ и СССР слагат окончателно край на мераците на Лондон и Париж да играят ролята на първи цигулки на световната сцена. В дълга перспектива кръстоносният поход завършва с катастрофа за англо-френските кръстоносци.
След разпадането на СССР руският президент Владимир Путин бе заявил, че това е най-голямата геополитическа катастрофа на XX век, но с него може да се спори. Но британската катастрофа не е по-малка, жертвите й са по-малки.
Сега, 170 години след Кримската война, Русия отново контролира полуостров Крим, подстъпите към него и води опосредствена война срещу коалиция от 52 държави, сред които в момента британският фалцет е най-висок, с цел промяна на резултатите от Студената война.
"Ако на Русия й бъде позволено да излезе от тази война, с каквато и да е победа, то това ще бъде катастрофален прецедент. Това ще подкопае нашето общество и ще бъде предателство към украинците, на които дадохме много обещания. Поради това сега е моментът Европа и САЩ да подкрепят Украйна, до момента, в който украинското ръководство ще може да започне преговори от позицията на силата."
Това е коментар на Орландо Файджис от 4 август 2022 г. пред радио "Гласът на Америка".
Катастрофалният прецедент беше Косовската война на НАТО, а не тази война. В началото на 2026 г. е очевидно, че никакви преговори от позицията на силата не може да има за Украйна. 
САЩ смениха позицията си в конфликта, Европа остана сама с Русия, с която никой не желае да воюва, но мнозина искат да я провокират, смятайки, че ще бъдат прикрити от другите. Така смятаха и за САЩ.
Великобритания, ако иска, може да обещае и целия си бюджет за разполагане на войски на Коалицията на желаещите в Украйна. Това е игра за пред публиката. Скеч, който не се разиграва в Киев, нищо, че Зеленски е бил професионален комедиен актьор. 
Когато Файджис казва, че не трябва да се допуска "каквато и да е победа" на Русия, това се отнася до създаването на следвоенна ситуация, която да обезсмисли руските завоевания и дадени жертви, разполагането на западни войски в Украйна е точно това. Въпросът е могат ли да го направят?
Германският канцлер Мерц прояви неподозирано здравомислие, като заяви преди дни, че никакви западни войски в Украйна не са възможни без съгласието на Москва. Е, би ли се съгласила Москва с нещо толкова очевидно, което да изтръгне победата от ръцете й? 
В британската преса напъните на Стармър да вкарва войски в Украйна бяха осмени. При това от уважавани там хора, в уважавани издания. На 7 януари в "Таймс" се появи статията на известния журналист и специалист по антируската тематика Едуард Лукас, озаглавена "Празните думи за конфликта в Украйна обричат НАТО на провал". Още във втория абзац авторът пише: "Обещаваме (да разположим сили на територията на Украйна), с които не разполагаме, за да наложим несъществуващо прекратяване на огъня, в съответствие с план, който все още не е разработен, одобрен от свръхсила, която вече не е наш съюзник, за да възпираме враг с много по-голяма решителност от нас."
И е прав. Каква полза от вашите най-модерни самолети, танкове, кораби, ракети, от трилионните ви състояния и уж модерни общества, ако не можете да ги използвате по решителен начин, за да постигнете целите си? Но тук възниква и вторият въпрос. Ако вашият противник е толкова решителен в отстояването на своите цели, то защо е необходимо да се извършват провокации срещу него, рискувайки не само да паднете на ръба на острието, но и да въвлечете и други? Кое налага това, освен фантомните болки на миналото величие.