Убитите ремсисти
На Донка Черковска
Тях пак ги водят на разстрел.
И пак ги качват на бесило!
Каква съдба е да си смел,
макар зарит във братската могила!
Дали са същите онез,
които даже без присъда
навън ги караха нощес -
и там, каквото с ножа им отсъдят.
Или са новите лица
на лудо време и пожарно,
наместо вяра и сърца
те носят копие на тях коварно.
И те по скрита тъмнина
зацапват паметните плочи
със много скъпи имена -
Лиляна, Сашо, Маргарит и Кочо...
Но блясва пламенна звезда.
И после утро засиява.
Подобно конник във езда,
прекрасно слънцето над нас изгрява.
И виждаш - дъхави цветя
лежат пред плочите гранитни.
Краси ги утринна роса
на капки светли, бисерни и ситни.
Под тях, навеки във пръстта,
не спят убитите ремсисти -
те още пазят паметта
за време страшно и мечти искристи...
А тези, дето през нощта
съсипват знаците от камък
не ще се помнят на света.
Не ще се знаят. Но ще грее пламък
за тез, чиито имена
горят по паметните плочи.
За тях е тази светлина.
За всички като Маргарит и Кочо...

