Европейци

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанско. Автор е на белетристичните книги "Скът", "Дива кръв", "Лудо време", "Залези в равнината", "Удавени очи", "На село зреят черешите" и др. Член е на Съюза на българските писатели.

Стар модел "Шкода", с опръскани от кал калници и ръждив багажник на купето, бавно кръстосваше улиците на Попица и бръснарят Петко, седнал с бялата си престилка на кафе под черницата на тротоара, въртеше глава и се чудеше: "По това време? Кой ли е този човек с тая таратайка?" Колата заобиколи два пъти църковния двор, мина зад селкоопа и детската градина, сви край чешмата на площада до общината и спря под липите срещу неговата бръснарница. Шофьорът отвори вратата и метна крака на плочника, но после, като огледа хората на пейката пред железарския магазин, слезе, окърши снага и поемайки си дъх с отворена уста, бавно тръгна към ресторанта.
Към икиндия беше. Сухо, лятно време и макар жегата да преминаваше, бръснарят търкаше лицето си с кърпа, вдигаше ръце над очите и продължаваше да следи непознатия. Тоя човек като да му беше познат. Обут с износени маратонки, дънков панталон и риза, явно носени от друг човек, щото дрехите му бяха широки, не по неговата мярка. А иначе висок, едър, мускулест мъж, с дълга бяла коса, бели вежди и черни мустаци, ярко открояващи се на загорялото му лице. Петко гледаше колата, гледаше човека и се подсмихваше на себе си. Надали е сгрешил. Но с тия мустаци не беше го виждал. Но знае ли човек?
- Ехе-е-е, човеко! - провикна се той, като вдигна ръка.
Като позна гърлестия глас на бръснаря, шофьорът се спря, обърна се към шосето и усмихнат отиде при него,  подавайки му ръка за поздрав.
- Ти ли си бе, Димо-о-о?... Ти ли си бе, дявол да те вземе? - каза бръснарят, разтворил широко ръце за прегръдка...
 - Ми-и-и... Аз съм бе, Пеца, аз съм... Не ме ли позна? - отвърна му Димо и очите му още по се засмяха. (...)
- Сядай, сядай - намести масата Петко. - Сядай и разкажи къде се дяваше толкова време, щото с тия мустаци не те познах веднага.
Димо седна на близкия стол, намести се в края на дългата маса. Бръснарят донесе две кафета и две бири "Загорка", сложи ги на масата, доволен от неочакваната среща.
- Ей човече, хората още те помнят - с ижето, с жука... Ти беше господар на полето. Знаеше къде има лисичи дупки, къде има фазани, сърни. Помнят те - Петко смигна с лявото си око деликатно.
- Помнят, помнят... Кой ти признава това сега?
И пак, тупайки си взаимно ръцете, си спомняха миналите години. Години, когато Димо дойде от града, стана механик на зърнената бригада и полето се превърна в негова радост, болка и съдба. Мераклия човек, пъргав, трудолюбив, обичаше земята, имаше своя теория за земеделието и държеше на нея като на религия. Но след като жена му загина при катастрофа, той се прибра в града и заживя с децата си в апартамента. Поработваше в завода като монтьор, но като закриха и завода, остана с ниска пенсия, която за нищо не стигаше.
- Казаха ми познати, че по Испания си ходил... Чудех се, така ли е, не е ли? Па си викам, знам ли? - говореше бръснарят.
Димо продължаваше да мълчи, смачка с крак догорялата цигара и забарабани с пръсти по масата. Лицето му се отпусна, рошавите бели коси допълваха бледите сенки под очите, а бръчките по лицето му се очертаваха още по-дълбоки и влажни. Дали следобедният суховей навя нещо тъжно в душата му и напомни незабравими минали дни, но погледът му стана още по-неспокоен и тъжен се рееше към небето над баира, където дърветата потъваха в багрите на златистите лъчи на залеза.
- Ами-и-и... така беше. Три години изкарахме по Испания. Първо отидоха момчетата. Хванали се при някакъв чифликчия, гледали картофи, пък после и мене извикаха около тях, по машините, да ги обслужвам...
Петко го следеше с големите си очи, усмихна се и го придърпа да седне по-близо до него.

- Ей, боже-е-е-е... За чужбина ли сме ние с тебе на тия години бе, наборе? - гледаше го с умиление бръснарят и го прегърна. - Ама-а-а... добре е, добре е... Турил си някоя пара повече в торбата и по живо, по здраво, вече си се прибрал.
- Абе-е-е-е... прибрал. По-добро от България няма, няма - каза Димо, като замълча с дълбока въздишка и тръсна цигарата в пепелника. - Излъгахме се.
И доверчиво разтвори душата си, изповядвайки цялата си участ, така близка до съдбата на много българи, отишли да търсят късмета си по чужбина.
- Не се плаща трудът на нашите хора, не плащат, както плащат на своите си. Ако на техните плащат едно, на нашите плащат на половината. А нашите работят много повече от техните. Сутрин рано, вечер късно, няма делник, няма празник, ни почивки, ни празнични дни... Нито болнични има. Няма и осигуровки, ама ако ти изнася. Телеграма никой не ти е бил. Сам си отишъл... Още повече, ако не знаеш и езика...
- Брей-й-й... Така ли правят тия хора? Че, нали сме европейци вече?
- Ми!... Европейци... Кой ти казва това? Отиваш там и търсиш... Ценяваш се... Работиш му като слуга... Ние сме най-евтината работна ръка в Европа. Е, има някои други, при други условия. Жени например по градовете, хващат се да гледат стари хора, уж нещо по-добро. Но и те са си слугини - перат, чистят, мият, сменят памперси на стари хора. Но кой, кой ги е викал там? Но-о-о... - Димо се откашля от тютюна и продължи - Тая криза, дето се е задала из Европа... И там работата намалява, безработицата расте и много хора стягат куфарите за обратно. Ще се приберат.
- Е, така е... Дано пък пъкне работа у нас. (...)
Димо допи кафето си, избърса мустаци и погледна бръснаря в очите:
- Ето затова съм дошъл - и сложи ръка на Петковото рамо (...) - Така ми се иска да купя къща, къща с двор, с геран, да може и зеленчук да си гледаме. Има, има и жена, с която съм се разбрал. От някога, от завода... И тя е самотна, допаднахме си.
- Така де, сам човек трудно прекарва. А мислил ли си в кой край на селото да е къщата? Има, има къщи. Нали селото оредява. Старите измират, а младите... Като няма работа, хващат пътища, накъдето им видят очите, кой където намери работа. По големите градове, по чужбина... Има, има къщи - и над, и под шосето.
- Ами да мислим, да приказваме, пък тия дни и жената да доведа, нали да види... И тя да си каже думата.
- Елате, елате... Щото къщи има различни. Ще видим Райковата, Сандовата, Курташката, Пенчовата... Здрави, измазани къщи, ама като никой не живее вече в тях... Рушат се, запустяват.
- А до реката Мишовата? Кой е там наследник, кой живее там сега?
- И тя, и тя е свободна. Момчето се изсели оттук. Кога ще се върне тъдява. Солидна, здрава къща, ама-а-а за продан е и тя. Ще се явят мющерии.
- Много ми харесва тая къща. Още от някога... Каква ли ще и е цената?... Оглеждах я, когато гостувах на Калчовеца, беше бригадир и той. Нали къщата му е отсреща. Какво правят тия хора сега? Живи, здрави ли са? Къде са?
- Калчовите ли? - Петко замълча, поотърка челото си с длан и стана, като отправи погледа си насреща, където козарят гонеше кози, които смучеха вода от локвите около чешмата. (...) - Не си ли разбрал още? - със замъглени очи го попита бръснарят. - Момчето им... Момчето им... Тоя месец загинало в Кипър.
- Ох! - стана стреснат от стола си Димо. - Кога бе? Как?
- Отиде там с жена си на работа, но оная, неговата, се хванала с някакъв англичанин и си заминала. И момчето се поболяло, само за десетина дни инфарктът го скосил. Какво точно е станало, никой не знае. Истината знае само умрелият. И близките му... Цял ден плачат, нямат пари да докарат и трупа на момчето. Много пари искали, ама-а-а кой, кой да им ги даде? Боли ме - продължи Петко наведен - нали са ми братовчеди... Ама-а-а... Случват се и такива неща. Загиват там, погребват ги, кой знае къде... Далече от роден дом - каза той, смукна от фаса и пусна пушиляка с дълбока въздишка.
Димо стоеше онемял. Нещо го задави, камък затисна душата му, обля го горещина, очите му потънаха във влага. Погледна колата си отсреща и без нужда заощипва бузите, брадата и мустаците си. Но се опомни, прегърна Петко и си тръгна замаян. Ала преди да влезе в колата, дълго стоя на площада и гледаше по улицата към Калчовата къща. (...)
След седмица бръснарят и Мато Чилингирина пиеха следобедното си кафе, мислеха и преценяваха в коя къща ще е най-добре да се нанесе Димо механика. Когато извикаха минаващия наблизо Григор Шилигара, за да го попитат за братовата му къща, той застана пред тях и ги изгледа учуден.
- Каква къща търсите за Димо бе, хора? Каква къща? Та нали той си даде парите на Калчовите! Момчето да докарат от чужбина... Момчето, дето почина в Кипър...
Бръснарят и Чилингирина останаха с отворени уста. Цигарите им догаряха в пълния пепелник. (...)
Наоколо цареше тишина. По хълмовете около селото лягаше люляков покой и кротък унес и само в ниското реката ръмолеше с върбите, които оглеждаха сребристите си клони във водата, а зад тях високите тополи с върхарите си хвърляха последните си дълги, тъмни, плътни сенки по хълмовете към Мекишака и Козарска могила.

(със съкращения)