Вълнуват ме важните теми за обществото

ДИМИТРИС ГЕОРГИЕВ е роден на 22 февруари 1994 г. в София. Завършил е НАТФИЗ "Кр. Сарафов" през 2021 г. със специалност "Кино и телевизионна режисура" при проф. д-р Дочо Боджаков. Още докато е в първи курс, Димитрис се присъединява към New European Wave Entertainment. Те са и съпродуценти на дебюта му като режисьор с филма "Последните 2 дни". Заснел е седем късометражни филма, десетки видеоклипове, автор е на книга. Има номинации и награди на престижни кинофестивали. Най-новите му филми - късометражният "Това, което остава" и пълнометражният "Татко", бяха представени премиерно през март на "София филм фест".

- Господин Георгиев, завършвате официалната си обиколка из страната с филма "Това, което остава" с галапремиера в Бургас на 1 юни в Културен дом НХК. Какво най-много Ви радва от реакциите на зрителите, от разговорите с тях?
- Оказва се, че филмът въздейства много повече, отколкото съм очаквал и съм се надявал. Филмът тръгна от моята лична история, но се оказа, че много хора са преживели подобни неща. Разбрах, че това вече не е просто моята история, а историята на всички, които оставаме след нещо много трагично, случило се в нашия живот. И това вече не е просто мой филм, а има собствен живот, което много ми харесва. Винаги съм се надявал филмите, които правя, да имат свой собствен живот, но досега те са били по-скоро студентски задачи. Това е първият ми професионален късометражен филм и много се радвам, че той намира своя публика, хора, които да се ангажират емоционално с него.

- Вашият филм беше представен за първи път пред широката публика на "София филм фест".
- Да, той беше представен на фестивала за първи път в България и имаше много позитивни реакции. Аз съм доста скептично настроен човек, но на този етап срещам само положителни отзиви. Надявам се филмът да има възможно най-много публика и от 1 юни, когато влезе в платформата на HBO MAX, да се срещне с още повече зрители, които наистина много обичат киното като изкуство, както и самият аз, и да продължи съвсем друг негов живот.
- През последните месеци тази тема става все по-чувствителна и все повече хора активно изразяват съпричастие, протест, гняв по повод всекидневно нарастващия брой невинни жертви на войната по пътищата. И Вашият филм, уви, става все по-актуален и въздействащ.
- Така е. Никога не сме имали намерение да бъдем толкова релевантни и на политическата ситуация, и на всички ужасни неща, които се случват в момента и в обществото, и в страната като цяло. Но ето, че точно три години след като направихме филма, той излиза по-релевантен, отколкото когато го написахме. Което е и леко стряскащо. Защото тогава проблемът беше наболял, той за мен е наболял още от началото на века - моята катастрофа се случи в края на 90-те години, но оттогава наистина все повече нарастват случаите на смърт по пътищата. А през последните три години нещата достигат до неузнаваемост и хората вече не могат да стоят безучастни. Включително и всички, които са били потърпевши по някакъв начин от такъв тип инциденти, за което се дава все повече гласност. Но се надявам тази гласност да промени нещо, а не просто да си говорим, както сме свикнали - за известно време и след това всичко да се замита под килима.

- Казвате, че филмът не е биографичен, но е инспириран от лична трагедия, оставила незаличим отпечатък в съзнанието и в душата Ви. Какво Ви подтикна чрез него да споделите своите преживявания с хората? И почувствахте ли сега известно облекчение, пречистване?
- Със сигурност, освен от личната ми травма, от която е вдъхновен, а впоследствие човек от екипа, който ми беше много близък приятел и заедно направихме филма, почина преди няколко месеца след много тежка борба с рака - стилистът на филма Гроздан Михайлов, този филм стана още по-скъп и за мен, и за всички от екипа. И се оказа филм и за смъртта, и за светлината, и за спомена за тези хора след това. Така че със сигурност той излекува много травми, но и ме накара да приема смъртта по съвсем различен начин. Затворих една врата, която много дълго време съм държал отворена. Вече мога да продължа напред, да се срещна с много други истории, които са ми се случвали в живота. Защото тази винаги е тлеела някъде дълбоко в мен и съм усещал, че не просто трябва да я разкажа, а да разкажа нещо за всички хора, които загубих. След баща ми загубих и неговата майка, и неговия баща, всички от това родословно дърво. За мен беше важно да направя нещо за тях, защото това са хората, които ме запалиха за киното. Стремя се, когато пресъздавам някаква история, да разказвам за много по-големи неща, а не просто моите преживявания.

- Какво, според Вас, трябва да се направи като превенция, като осъзнаване на отговорността на всеки от нас, за да не допускаме повече тази безсмислена и жестока загуба на животи?
- Със сигурност трябва да проявяваме по-голяма емпатия на пътя и санкциите за такива престъпления трябва да са много по-категорични, по-стряскащи обществото, за да се внесе някакъв ред и страх относно подобни произшествия и безотговорното поведение зад волана. В момента хората нямат никакъв страх, защото знаят, че за 200 лева може да им се размине без проблем и това трябва да се предотврати. Но ще стане много бавно, промяната трябва да дойде от самите нас. Не може да очакваме политиката или каквато и да е гражданска институция да се промени, ако не се променят самите граждани.
- Как виждате бъдещето на филма - да бъде прожектиран пред млади хора, да стане предмет на дискусии с участието на ученици, родители, политици, институции?
- Бих се радвал всичко това да се случи. Това е филм, който не съм искал да правя като за фестивална публика, за чужбина или да се опитаме да направим някакъв фурор. Напротив, това е филм за България, който засяга български проблеми, българска тема, български персонажи, и мисля, че най-силно би се усетил тук. Затова се надявам да се гледа от възможно най-много хора в България. Отворен съм и съм готов за всякакви прожекции, дискусии, разговори и всичко, което би помогнало да промени нещо в хората по отношение на този тежък проблем.

- В "Това, което остава" до Вас стои силен екип от творчески личности. Често чуваме, че най-важното за един филм е хубавата, въздействаща история. Какво още е нужно?
- Ако нямаме добра основа, от която да тръгнем, няма как да разкажем кинематографично историята. Киното е език, който има правила, трябва да се научат, да се владеят и след това да се нарушават по някакъв начин, ако историята или режисурата изискват това. Според мен в България едно от най-важните неща, които имаме, са екипът и приятелите. Киното е изкуство, което не може да се случи от двама човека, прави се от екип от много хора. Така че за мен най-важното е хората, с които се обграждаш, да обичат киното. Защото ако киното се приема просто като работа, веднага се усеща. Смятам, че най-важното не са нито парите, нито историята, а хората, с които се събираш, за да я разкажеш.
- Вече имате опит и с пълнометражно игрално кино - с филма "Татко". Кога ще го видим в кината?
- Да, той също имаше премиера на "София филм фест", надявам се да има разпространение в края на годината. Това е моят първи пълнометражен опит, но тъй като е без никакво държавно финансиране, беше изключително сложно и дълго време отне неговата реализация, премиерата и всичко, което продължава в някаква степен да изисква усилия. Надявам се и той да се срещне с по-широка публика. Това е филм, който отново се основава на семейна история, но тръгва в доста по-крайна и ексцентрична посока.

- Късото кино има своите предимства, но пълнометражното може по-задълбочено да разказва истории. Как смятате да продължите с филмовото си творчество?
- Винаги съм имал интерес към игралното кино. На този етап не мисля, че вече мога да разказвам историите си в късометражна форма, дори нямам желание. В момента очаквам резултати от Националния филмов център за финансиране на следващия ми пълнометражен проект, отново заедно с Марий Росен, с когото имаме планове за три пълнометражни проекта. И се надявам да получим подкрепата и възможността да ги реализираме.
- Кои са темите, отношенията, явленията, които Ви занимават като автор и режисьор и бихте желали да претворите във филмите си?
- Всеки проект изисква различен поглед и начин на поставяне като проблем. Проектът, с който в момента се занимавам, показва резултатите от абдикиралата държавна система, при която хората на някои места са принудени да живеят на ръба на оцеляването. Много ме влече да разкривам тази безизходица, безнадеждност, тежка социална среда. Проектът разглежда една доста мрачна история, случила се в нашата българска действителност преди около 2-3 години, която шокира обществото, но бързо беше забравена. Става въпрос за хора, които укриват трупа на своя родител, за да живеят от неговата пенсия. За мен това беше толкова шокиращо като събитие и въобще да разбера, че има хора, които са принудени да вземат такова решение, поради каквито и да е причини, че пожелах да проуча и да се занимая с този казус. Така разбрах, че това не е изолиран случай в нашата страна. Но колкото и мрачни неща да се случват, ние сме общество, което има чувство за хумор и доста парадоксални реакции. Винаги се стремя, дори в такива тежки ситуации, да има светлина, чувство за хумор и интересни неща, в които всеки да се припознае и дори да се стресне на моменти.

- Какво друго представлява творчески интерес за Вас извън киното и създаването на филми? Снимали сте клипове, реклами и т.н.
- Снимал съм реклами, всякакви кампании, но в нашата професия, за да се издържа човек, не може да снима само филми. Понякога за да се реализира един филм, се чака 3-4 години. Също така един филм никога не може да ни позволи да живеем нормално. На този етап все още не съм спечелил нито един лев от моите филми, затова съм осигурявал бита си предимно от клипове, реклами, както и всички мои колеги. Направих много клипове на познати български изпълнители, мисля, че дадох достатъчно от себе си на музикалния и на рекламния бизнес. Затова реших да се фокусирам изцяло в киното и от година и половина гледам да отказвам всякакви комерсиални проекти. Макар че всеки проект, дори най-малкият клип или корпоративна реклама, ме научи на различни неща - технически, творчески, на този етап вече искам да се уча от по-големите хора. Затова за следващия си пълнометражен филм се обграждам с художествен екип от едно поколение, с което творчески не съм обменял нищо досега. А и самата история, която пресъздавам, изисква по-зрял творчески художествен смел поглед. Винаги се стремя да предизвиквам и себе си, и екипа, с който работя.