Кървава прелюдия към Освобождението

Петър Ненков

Турските власти потушават Априлското въстание с огън и меч. Те извършват нечувани жестокости и безчинства над въстаналото население в Батак и Перущица, Клисура и Панагюрище и други български селища, които потрисат международната общност. 
Общо са избити около 30 000 души, 12 000 души са затворени, 80 села са опожарени, а други 200 села са разграбени. Сто хиляди души остават без подслон. Садизмът на турците предизвиква буря от протести и съчувствие към българите в цяла Европа и Русия. 

В защита на българския народ надигат глас най-светлите умове на руския народ, като писателите Толстой, Тургенев и Достоевски, художниците Верешчагин и Маковски, учените Менделеев, Пирогов, Боткин и Столетов. 
На героизма на българите в Априлското въстание от 1876 г. посвещават свои творби чешките поети Светоплук Чех и Елишка Краснохорска, както и полският писател Зигмунд Милковски, а художникът Хенрих Дембицки рисува картини с мотиви от въстанието.

Кръвта на убитите българи през Априлското въстание още не е попила в земята, още стърчат по мегданите като зловещи тотеми черните бесилки, на които висят разлагащите се трупове на обесените, когато в парламента в Париж великият френски писател Виктор Юго, наричан "съвестта на епохата", държи паметна реч, с която заклеймява зверствата на турските власти при потушаването на бунтовете. 
В нея той казва: "Избива се един народ? Къде? В Европа! Този факт има ли свидетели? Само един - целият свят! Правителствата виждат ли го? Не! В настоящата минута, съвсем близо до нас, пред очите ни убиват, палят, грабят, унищожават, колят бащите и майките, продават малките момичета и малките момчета, че невръстните, негодни за продан, биват съсичани на две със сабя, че жителите на един град, наречен Батак, например, от девет хиляди само за няколко часа са спаднали на хиляда и триста, че гробищата са задръстени от трупове, повече, отколкото могат да бъдат погребани там, така че мъртвите си отмъщават на живите, като им изпращат - чумата. 
Ние известяваме на европейските правителства следното: разпарят утробите на бременните жени, за да убият в тях плода; че на площадите има струпани камари от скелети на жени с разпрани кореми, че кучетата глождят по улиците черепите на изнасилени моми, че всичко това е ужасно и че е достатъчен един жест от страна на европейските правителства, за да бъде прекратено и че диваците, които вършат тези зверства, са ужасни и че цивилизованите хора, които ги оставят да ги вършат, са грозни. Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат."
В същото време държавниците на някои Велики сили, които днес са ни приятели в ЕС, цинично коментират турските жестокости над въстаналите българи и защитават бруталните действия на Високата порта.

В Лондон английският премиер-министър, лорд Бенджамин Дизраели-Биконсфийлд, заявява: ”Какво са двадесет хиляди изклани българи пред нашите чудесни отношения с Турция?!”
В Берлин „железният“ канцлер на германската империя, княз Ото фон Бисмарк, заявява: "Аз не бих пожертвал живота на нито един померански гренадир заради конекредците от долното течение на Дунав!"
Възмутен от английското хладнокръвие и прусашкия цинизъм, руският писател Иван Тургенев пише забележителния си памфлет "Крикет в Уиндзор". 
Като в апокалиптичен сън в него се разиграва ужасяващ крикет в кралския дворец. Вместо топки по окосената английска морава кралските слуги и придворните дами търкалят отрязаните глави на невръстните българчета, а кралица Виктория невъзмутимо ги наблюдава. 
Финалните думи на Тургенев: „Кралице, уви! На света няма власт невинната кръв да отмие!“- разтърсват задрямалата съвест на старата Европа.

Българският екзарх Антим Първи се обръща с писмо до руския цар Александър Втори, в което му излага тежкото положение на своите сънародници след Априлското въстание и го моли да спаси българския народ от изстъпленията на турците. След като прочел писмото, Александър Втори се просълзил и написал върху него: „Да се освободи България!“
На 24 април 1877 година в Кишинев с Манифест той обявява война на Османската империя.
Така Априлското въстание от 1876 г., макар и неуспешно във военно отношение, води до най-големия политически успех на българския народ и се превръща в една своебразна кървава прелюдия към Руско-турската война от 1877-1878 г., която ще донесе Свободата на изтерзания български народ.