Стихотворения от Николай ШОПОВ

НИКОЛАЙ ШОПОВ е писател и публицист. Завършил е история и българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор на поетични книги и участник в антологии на съвременната българска поезия. Автор на преведени и издадени книги и стихове в РС Македония, Русия, Сърбия, Молдова, Албания, Румъния. Занимава се с превод на поезия и проза. Носител на орден "Св. св. Кирил и Методий", на националните награди за поезия "Слав Караславов" и "Иван Нивянин", както и на "Македонски книжовен Дедал". Член на Съюза на българските писатели. Член на редакционната колегия на списание "Орфеева лира", на вестник "Моята вяра" и съосновател на кооперация "Никола Вапцаров". Член на Славянската литературна и артистична академия.

   
ЕЛЕГИЯ

Отиват си, отиват си старите комунисти -
с глуха кашлица, с хладни пръсти
и с горещи сърца.
Гледам как оредяват - един по един
се откъсват в пожълтялата есен
от дървото на своя живот.
Вярвам в пъпката бъдна, която ще дойде
на празното място, но не мога
да скрия сълзата.
Не мога.
И реката на вярата, с реката на болката
в мене се сливат.
А те си отиват - един по един
се откъсват в пожълтялата есен.
И разбирам защо става залеза
все по-червен.    


ГРОТЕСКА

Самотата е събрала
хилядите на площада...
Тъжните палачи молят
смъртниците за пощада...

Смях пресекващ, гневна радост,
суета, трамваен грохот...
И висим като над пропаст
в сбърканата ни епоха.

Хиляди сме: разпилени
водоравно, вододелно - 
колкото сме по-народно,
толкова и поотделно.

Всеки в себе си увиснал,
сам си меси самотата:
нещо като паяк, който
с мрежа плаши светлината - 

и върти, и омотава, и накрая
сам се хваща -
сам, като Давид, улучен
от прочутата си прашка. 

А отвътре ни дълбае
страх: от глад, от смърт, от старост;
Но животът милостиво
и безлично ни повтаря...

Паяжинките проблясват,
птичите криле се връщат - 
всичко си върви по пътя,
всичко е едно и също.

Носим кръста си, копаем
каменистите си ниви...
Всеки сам си е убиец,
всеки сам си е спасител.

Всеки сам избира - да е
или зрител, или клада...
Самотата е събрала 
хилядите на площада.   


СЪЛЗА ЗА БЪЛГАРИЯ

            На Иван Есенски

Над прахоляците - вълчи вой.
Бели са сенките
на луната избеляла.
Повалените знамена са
възправени
в ранг на кръстове.
Безименни - 
като всичката ни традиция.
България - моя болка и тъга,
като една песен,
в която нотите плачат.
Моля Него за прошка,
а се улавям,
че пепелищата ти измолвам;
че ме задавят небесата ти
от клетви престъпени;
че се белеят
на историята ти костите
в паметта ни твърдоглава.
Ти си цялата от повторения.
Ти си цялата от репетиции.
Да му мислим ние,
тъкачите.
И гордостта ни - изтъканата
от заточенията на Яворов,
от бягствата на хъшовете,
от маждраци и барабани...!
Майчице!
Падат сланите есенни
по уморените ти ливади.
Време е 
и ти да си кажеш думата - 
достатъчно те надвиквахме! 
Жива душа не се мярка отколе
и по околните пътища
за Околчица.
Народът
сам си отглежда вълците
и сам си облизва раните.