Стихотворения от Валери СТАНКОВ

ВАЛЕРИ СТАНКОВ е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Основно и средно образование завършва в родния си град, а диплома за висше образование, специалност "Руска филология", получава в Шуменския университет "Константин Преславски". Автор е на 26 книги с поезия, белетристика, публицистика. Публикувал е стотици статии в централния и местния печат. Носител на национални и регионални литературни награди, между които са Наградите на СБП за поезия и публицистика, Националната награда "Гео Милев", Националната награда "Дамян Дамянов", Националната награда "Богомил Нонев", Националната награда "Биньо Иванов" и др. Член на Съюза на българските писатели.


ПЪРВА ПРОЛЕТНА ПЕСЕН 

...бели пролетта фустани във планинските реки,
креят преспи - зимни рани, из дъждовните лъки,
през мъглици-дъжделици слънчицето лъч провре,
а в горите пойни птици се разпяват с горно "ре",
щъркелите ще пътикат - гладни, в блатните треви,
шепа рохка пръст къртикът върху хълма ще взриви,
ветролея бяла риза - и търкалям чер кравай! -
уж, животът се изниза? - а пък все тъй няма край,
с кеф старея, неусетно! - с други думи, съм си млад,
Боже, толкова е светло в твоя безпределен свят!


ГНЕЗДО НА БОЛКАТА

...как искам да съм меко треволяче, да ви погаля 
                              в светлия ви сън - 
или - когато много ви се плаче, в сълзата ви 
                           да чезна с обич вдън,
в химери и мечтания унесен, да спре за миг 
                            светът да ме боли! - 
и всяка сутрин с леката си песен да ви събуждам
                                с Третите петли, 
да ви разкажа приказка омайна от Шарл Перо 
                              или от Братя Грим, 

и болчицата ви - ужасната тайна, да отнеса 
                             в небето - яко дим,
да ви отнасям в светове, където не влачат никого
                                 с бодил и трън,
и всеки жив човечец под небето щастлив заспива 
                                 своя трети сън, 
в бездънните си римни обиколки да ви наръся 
                                 с утринни роси.
Човекът е едно гнездо на болки. И моят стих
                               дано да го спаси!


КАРТИЧКА ОТ СТАРА ВАРНА

Някога, когато бях момченце,
и си пеех още: - Тра-ла-ла! -
къщите не бяха със кепенци
в милата ми Гръцка махала. 
Хората си бяха по-добрички 
казваха си благо: - Добър ден!
И парите стигаха за всички.
Даже и оставаха за мен.
Чирози висяха на сиджимки,
скрити под тензуха - камуфлаж.
Привечер играехме на лимки,
скитахме по варненския плаж. 
Хълтахме из утрините сини – 
хлапетии! - весела тайфа. 
Черпеше ни сладко от смокини
най-добрата леличка - Зулфа. 
Днес това е минало - далечно. 
Смете го световната метла...
Ще ми грее в споменчето вечно! -
милата ми Гръцка махала.


СТРАХ

Навред безмълвици и страх.
И булевардът зейва - празен.
Това ли, Боже, доживях? -
през маските да се намразим.
Жандармеристи без лица.
Ченгета в луднали патрулки.
Кой смете нашите слънца?
Кой смачка нашите светулки?
Кой в нас надеждата уби,
че Бог е справедлив и мъдър.
Че всеки миг е - може би? -
небесна милост - и присъда.
Не зърнах нийде днес дете
да си рисува по асфалта.
Това от нас изискват Те! -
страхлив народ, и тъп - и калпав.
Вървя в напуснатия град
като през гробище на хълма.
И даже пролетният цвят
със страх душата ми изпълва.
Къде отива този свят? –
мълчи Вселената безмълвна.


ЖИВОТЪТ, ТОЗИ ВАРНЕНСКИ ХЛАПАК

Отдето и да го погледна, 
животът се отдалечи - 
хлапак във уличка съседна, 
и няма кой да го сгълчи,
смокиня-две ще си открадне 
от нечий треволясал двор, 
или във варненското пладне 
ще грачи с гларусите в хор, 
ще хвърли чепаре от кея,  
да хване някой друг сафрид, 
и по крайбрежната алея 
ще мине със нехаен вид - 
красив, суетен, неприличен, 
и все тъй - адски примамлив! - 
ще милне утринно момиче 
във стих, написан със курсив,
ще улови торба скариди - 
нали моряче е момче, 
или две тежки лонди с миди 
на тенеке ще ви пече, 
дори с един търкулнат бисер 
превръща в злато всяка кал...
Живот, във който бях се вписал, 
и - който, сякаш, бях живял.


УМОРИХ СЕ ДА СЕЯ НАДЕЖДИ

...уморих се да сея надежди върху моя 
                                 безпаметен кър,
че от утре ще бъдем по-нежни и светът 
                               ще се буди добър,
че планетата - майчина стряха, без войни 
                             ще осъмва - и глад,
политиците нека се махат! - мдън мазето 
                                   на черния Ад,
новините да почват без свирки на поредния 
                                 втръснал глупак
и кресливият хор от мисирки най-подир 
                             да притихне по мрак,
всички хора да бъдат щастливи - милиарди сме
                                      Божем деца,
аз не виждам добри перспективи без да грейнат
                                  добри слънчица!
Еее-х, надеждице моя безпътна! - ще съм жив ли 
                                   и аз някой ден
в свят, създаден за топла прегръдка, да свали
                               вълчи лапи от мен?


БЕЗДНА ОТ ЛЮБОВ

...повикай ме под голите тополи и край потока
                               с плачещи върби -
да чуеш как душата ми се моли - и все за теб 
                               се моли и скърби,
защо те няма? - и къде изчезна? - в Деветата маза
                                     на моя Ад! -
без теб потъвам в бездна подир бездна и няма вече
                                   връщане назад,
живея ли? - не знам, –- или умирам? - аз лудостите
                                    свои озаптих - 

в най-тихите пространства на Всемира те шепна
                            в своя недописан стих,
във храма ничком падам на колени - дали молитва, 
                              плач - или за вик? -
ооо! - ако нявга Господ събере ни, ще бъда твой
                                до своя сетен миг!
Не помня колко време се оттече? Дали изобщо 
                                    чуваш моя зов?
Жена, с която Бог ме стори вечен! -
                   една прекрасна бездна от Любов.