Темата на писателя
Сполай ти, приятелю...
/ брой: 189
Никола Инджов. Поет, белетрист, публицист, преводач. С подадине. Общественик и родолюбец. От онези, които днес почти не се срещат по нашите географски ширини. Със слово - огън и меч. Човек, приел родовото изгнаничество като собствен смисъл и съдба. Като всеки истинен писател сля в едно слово и дело, поезия и живот. Не се отказа от идеите на своята младост до края. Не отмени и не "замрази" нито един ред от многожанровото си творчество. Съхрани до края верността си към отечеството, според както възприемаме отечеството като отечество, но и към онова отечество, по неговите думи в романа "Възречени от Манастър" (2001), "останало извън пределите на държавата", съхранено в пределите на човека.
Тракийската история за него бе не просто лирическа тема, захващащ сюжет за белетристика, повод за остра публицистична полемика. Нито слабост, нито страст. Тя бе неговият живот и неговата смърт. В буквалния смисъл на думата. Защото, по повика на кръвта, бе пожелал - когато си отиде, прахът му да бъде разпръснат над Марица, та заедно с реката да стигне бреговете на напуснатата по принуда, но не загубена от предците му родина, с която той живееше и наяве, и насън, и в мислите, и в бляновете си...
С всеки свой ред, бил той лиричен стих или белетристика и публицистика, Никола Инджов ни заклева да не забравяме за високото призвание на писателя във всички времена, но особено в епохата на прелом и разруха. С всеки свой ред Никола Инджов ни напомня за високата мисия на българския писател, най-паче в усилните за народа му години...
Спомням си сега едни негови редове, написани в несвойствения за него „свободен стих“, които преди време ме сепнаха: "Ти си просто поет./ Време е/ да започнеш смъртта си" ("Свободен стих"). Написани са в далечната 1962 г., когато още дори не съм била родена! А той, поетът, е бил едва двадесет и седем годишен! Нима още на двадесет и седем години поетът започва смъртта си? Ами да... Ботев нали е загинал на двадесет и осем!
Това сепващо "необикновено предчувствие за смъртта" идва у него също от предците му бежанци и той го вплита и в своята поезия, и в своята проза. Нестор Абрашев, главният герой на "Възречени от Манастър" (2001), именно през това предчувствие осъзнава истината - "перото бърза, за да изпревари смъртта". Отвъден хладец ме смразява сега при мисълта, че Никола Инджов е живеел с постоянното присъствие за смъртта, и че наистина перото му е бързало, за да я изпревари... И се питам дали е успял всичко да ни каже...
Липсва ми високото, мъдрото, проникновеното слово на Никола Инджов - онова, за което го изпревари смъртта, и той, уви, не успя да ни сподели. Сполай ти, приятелю, за всичко, което ни остави!