Стихотворения от Сергей Есенин

* * *

Тъжно е... Мъка те дави,
къса сърцето до смърт.
Животът не те оставя
дъх да поемеш сред път.
Лягаш. Горчивата мисъл
все във съня ти кръжи.
Сякаш така си орисан.
Как да живееш, кажи?
Страда душата, не знаеш
как ти да я утешиш.
Питаш се как ли отчаян 
пътя си да извървиш.
Участ, кой те измисли?
Няма надежда, ни зов.
Става животът безсмислен,
щом е лишен от любов.

1913 


*  *  *  

Ех, ти Рус, родино моя.
Стари къщи сред лъчи.
Тихо над земята твоя
синева навред мълчи.

Като скитник богомолец
гледам твоите поля.
Там над сухите тополи
звън небесен се разля.

Мед и ябълки ухаят
в черквите на твоя Спас.
По поляните играят
танци младите в захлас.

Там над степната пътека
с бяг перчема си развях.
Звън на обеци отеква
със девическия смях.

Викне ли тълпата свята:
„Вместо в Рус, живей във рая“
Ще им кажа: „Аз земята
родна с нищо не сменявам!“

1914 


*  *  *

О, вярвам, вярвам, има щастие,
а слънцето пред мене ясно
блести с молитва многогласна
с пророчество и съпричастие.
О, вярвам, вярвам, има щастие.

Звъни, звъни, Русийо, златна.
Ечи ти, ветре, полудял.
Блажен е, който е разбрал
душата руска необятна.
Звъни, звъни, Русийо, златна.

Обичам буйните води,
вълните, звездното сияние,
благословеното страдание,
благословения народ.
Водите, вечния живот.

1917


*  *  * 

Снежни ветри, засипете в мене
извървяната дотук следа.
Искам да остана аз младенец,
цвят от избуялата межда.

Искам с песента пастирска
да напусна този тъжен свят,
във ушите ми звънчета искам
да насипе вечерният сняг.

Чиста е пътеката му бяла
и затрупва болката във мен.
Искам аз дърво самотно спряло
да съм във крайпътното поле.

Искам сам сред конското пръхтене
да прегърна ледения храст.
Приеми, луна, в нощта от мене
моята тъга и сетен час.

1919-1920


*  *  *

Не тъгувам, не зова, не плача.
Ще отмине всичко като дим.
Своя праг съдбовен ще прекрача.
Няма да се върнат мойте дни.

Ти, сърце, не биеш във гърдите
както някога. Към теб пълзи
леден хлад. Едва ли пак ще скитам
бос в лъките с белите брези.

И духът на скитника угасва
в пламъка на устните, а ти
си отиваш, моя младост ясна,
с блясъка на сините очи.

И затихват страстите ми бавно.
Сън ли е, че съм живял? А ти?
Сякаш с розов кон във утрин ранна
прелетях над земни висоти.

Всички, всички до един сме тленни.
Падат листите на клена млад...
Нека са вовек благословени
всеки жив и мъртъв цвят.

1922


*  *  *

Довиждане, приятелю, нима
дотука спира земният ни път.
Разделяме се. Чака ме сама
единствено проклетницата смърт.

Довиждане, приятелю, излишни са
и жестове, прегръдки и слова.
Животът е една измислица,
но нищо ново и в смъртта.

1925 


Превод от руски език Борис Данков