Нови стихотворения от Георги Константинов

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден в град Плевен на 20 декември 1943 г. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работил е като телевизионен журналист и литературен редактор. Дългогодишен главен редактор на ученическото списание "Родна реч". Директор на Издателска къща "Списание Пламък" - в продължение на повече от четвърт век. Бил е народен представител в Четвъртото Велико Народно събрание (1992). Заместник-министър на културата (1995). Дългогодишен президент (2000-2012), а сега Почетен президент на Българския ПЕН клуб. Автор на повече от 40 книги с поезия: "Една усмивка ми е столица" (1967), "Лично време" (1974), "Неграмотно сърце" (1981), "Високо към снега" (1985), "Път и дом" (1988), "Балада за низшите чинове" (1992), "Обичам те дотук" - 13 поредни издания (1992-1998), "Дърво и птица" (1999), "Вълнение в Константинопол" (1913), "Неделен човек" (2017), "Непадаща звезда" (2021), "Вечерни слънчогледи" (2022), "Миг като вечност" - 100 стихотворения за любовта, две издания (2022), "Роднина на дъжда" (2021), "Живея високосно" (2023), "Несгъваем човек" (2024) и най-новата - "Скалисто сърце". 
Стиховете му са включени в много антологии на различни езици: английски, френски, испански, руски, гръцки, румънски, португалски, немски, сръбски, турски, фламандски, японски, хинди, арабски, фарси и др. Автор е и на книги с есеистична проза: "Палто за всички", "Човек за споделяне", "Поезията като свидетел" и др. Познат е също със своите книги за деца. Неговият хумористичен роман "Туфо рижия пират" е преведен на руски, френски, немски, полски, украински, сръбски, словашки, казахски и други езици. 
Повече от 200 песни са създадени по негови стихотворения: "Обичам те дотук", "Миг като вечност", "Предутрин", "Стъпки сред безброя", "Древноримски гадател", "Тъмен вятър", "Рядък екземпляр", "Българският тъпан" и много други. 
Носител на редица национални и международни награди. Носител на Почетния знак на Министерството на културата "Златен век" с огърлие. Удостоен е от Съюза на българските журналисти със "Златното перо". Награден във Ватикана лично от папа Йоан-Павел Втори с медала "Медалика Понтифиция - Ватикана". Носител на позлатения знак на академия "Михай Еминеску" - Румъния, и др. 
Почетен гражданин на родния си град Плевен. Почетен гражданин на град София.

Възхвала на чувството за хумор

Може да изгубиш 
портфейл с немалка сума,
да забравиш чанта или шапка,
или да изчезне в парка
любимото ти куче.
Ала никога не трябва да изгубваш
чувството за хумор.
В този век намръщен
това не бива да се случи.

Ако някой твой завистник
скришом ти вода подлива,
ако от екрана всеки ден те лъже 
този или оня -
ти не сваляй своята усмивка насмешлива!
Нека тя да бъде твоята,
макар и крехка, броня!

...Хумор от латински означава "влага".
Днес Земята все припламва
и жадува без причина.
Ако влагата на хумора
от дните ни избяга -
този свят ще заприлича на пустиня.



По ръба на бездната

Тъй както,
уж миролюбиво,
светът се моли в катедрала,
джамия,синагога или църква
и ближния не удря
даже с цвете -
светът внезапно и зловещо 
се побърква
и почва със взаимна ярост
да се дуелира със ракети.

В такъв момент на лудост
се падна да живеем значи -
ние, мнозинството
от мирни хомосапиенси -
и чакаме безропотно
от свойте войнствни водачи
да ни включат в разни
битки мракобесни.

Дали ще пратим на войната 
още бомби,
та там да се убиват по-успешно,
или самите ние, недай Боже,
да тръгнем по команда
в пъклото горещо...

И тъй, и инак - 
все сме роби на войната,
която всеки миг ни тласка
към някакви бездънни бездни...

Със две прогнози:
Човекът да изчезне от Земята.
А може и Земята да изчезне...



Космическа снимка

Ние си знаем -
какъв е животът ни отблизо...
Ето, че видяхме
космическа снимка
на нашата синя планета Земя -
направена отдалече,
зад предела на земната орбита.
Четирима земляни
ни показват с нея
от своя космически кораб:
как една снимка може,
с поглед от небесния необят -
да прегърне
целия земен свят:
сини океани и зелени гори,
тъмни планини 
и бели пустини,
невидими градове, приютили
безброя от  хора...
Едно невероятно изображение,
в което
нашата синя планета,
изглежда недокосната
от войни и вражди,
хаос и разрушения...
Така изглежда..

И макар незримо,
като в скрита картинка -
цялото земно човечество 
най-после е заедно
на една снимка!



Важната дума

В немалко мои стихове 
живее думата Обичам...
Обичам свойте страхове,
когато истини изричам.

Обичам да се чувствам здрав,
надвил сам болка неуморна.
Обичам да излизам прав -
макар и неведнъж оспорван.

Обичам да съм точно тук,
когато нейде там ме дирят.
Обичам с полусвит юмрук
аз мисълта си да подпирам.

Да пиша стих за любовта -
дори самотен да живея..
Да съм изправен над пръстта.
И никога
да съм под нея.



Безименният човек

Човешката болка, житейските драми
едва се промъкват в панаир от реклами,
в словесната чалга от партийни измами,
в неспирна гълчава от безразличие -
там личната болка
превръща се в ничия.

Там, дето битува взаимната грубост,
и слагат цената на женската хубост,
а честната дума се счита за лудост...
Сизифския камък ти буташ самотен...
Защото без камъка
ще си безработен!

Денят ти е труд! Светът тъй те помни:
без луди амбиции и думи нескромни,
във време на близка заплаха от бомби,
работиш за хляба, за дни безметежни,
за нашите 
все непорасли надежди...

Така съществува - с труда ти неспирен -
този свят всекидневен,
този свят панаирен.
И с твойто усилие, с твойто страдание
все още е живо това мироздание.
Не си ти прашинка! Не си молекула!
Без тебе Земята
прилича на нула...



Трудна човечност

Не се удивлявам и даже ми писва -
да слушам по новините
за поредно убийство.

За момчето, размахало нож в тъмна свада.
За изстрели мафиотски.
За убийство в любовна драма...

Това не ме слисва. И дъхът ми не спира.
И друг път съм казвал:
ужасът от убийство
все повече се банализира...

Че как иначе? Светът е пълен с кървави вести!
Тук, близо - война с безброй мъртви.
На Изток - ракети свирепстват.

В полята, под взривове страшни, 
млада кръв разцъфтява...
Войните - отвъд хоризонта - изпращат
ненавист
и в мойта държава.

Отнемането на живот, изглежда, по-лесно е вече.
И все по-трудно става
да останем, както Бог дал - човеци.



Другото е лесно...

Това е трудното -
всеки ден да бъдеш жив.
Другото, изглежда, е лесно.
Бъди жив!
Щом спрял си вечер,
в утрото да продължиш.
Ако посял си зърно,
да вървиш към жетва.

Ще ви огорча, но мисля,
че няма втори живот.
Ако случайно има -
той от теб не зависи.
Нека просветват сълзите ти!
Да усещаш своята пот!
И да вървиш по баира
след дъха си единствен...

Чакат те стръмни мигове
на тъга и радост,
на тъмни раздели и благи вести.
Бъди жив!
От изгрев до изгрев!
От залез до залез!
Другото - не е твоя работа.
Другото е лесно.



Интернет самота

Не е той на пуст остров, без вест от света -
Робинзон днес живее
в интернет самота.

Сам във пустата стая, той взира се пак -
носи ли синевата
избавителен знак?

Със света пренаселен той общува смълчан.
На глобални тревоги
дири отговор сам...

Щом лети до Луната пак човешкият род,
тук войната ще спре ли?
В този земен живот?

Ще поскъпва ли хлябът? А водата? И тя...
Робинзон се вълнува
в интернет самота.

По планетния глобус търси той новини.
И не чува съседа,
който вън му звъни.