Стихотворения от Габриела Панова

ГАБРИЕЛА ПАНОВА е родена на 20 април 1992 г. в Кюстендил. Завършила е специалност „Международни отношения” в УНСС и магистратура в Историческия факултет на Софийския университет. Има отличия в XIII Национален литературен конкурс „Биньо Иванов“, както и в V и VI издание на Националния литературен конкурс „С море в сърцето“. През 2019 г. печели трето място в ХVІІІ Национален конкурс за поезия „Искри над Бяла“. Присъден й е почетен знак за „Съвременни творци в социалния жанр“ от електронното литературно издание „Червеният ездач“. През май 2020 г. получава приза за млад автор от XIV Национален литературен конкурс „Биньо Иванов“.

Битие

виждала съм насекоми
самоубийствено устремени
към светлината
без значение слънце огън
свещ или лампа
накрая падат изпепелени
от постигането на целта си
каква безсмислица казвам си
но нима не умираме и ние така
в преследване на пламъка
от кутия в кутия
от делник на делник
от осем до пет
трупайки предмет върху предмет
докато прегорят крилете ни
а някой хладнокръвно отстрани
по същия начин гледа ни
и дано е зрител само
цъкащ с език безучастно
защото кой е длъжен 
да ни спасява
от свободата


Нищо ново, Ремарк

На фронта нищо ново
и сто години по-късно,
Ремарк.
Една-едничка война
обезсмисля всичките думи -
някога писани, казани.
Всяка нота, всеки стих.
Платът станал униформа,
земята превърната в окопи.
Самолетите на Леонардо -
сеячи на смърт са.
Какъв 21 век?
Каква култура и какъв прогрес?
Оставихме народи без държави,
семейства  без  дом,
деца без майки.
Живот без съдържание.

Нищо ново, Ремарк, нищо старо. 


Хлябът на децата

Наистина ли искаш
да ти говоря във рими,
когато вън – погледни,
светът се разпада
пред очите ни?
Чуваш ли плача
на децата гладни?
Не. Тази нощ ледено тиха е.
Нищо няма да чуеш.
Пресъхнаха завинаги
вчера сълзите им.
Утре други боси крачета
тях ще заместят
пред неоновите витрини.
Ако още ръката ми искаш,
здраво хвани я. Но знай
дълъг е пътят, по който
днес тръгваме.
И не ще се спрем,
докато не научим децата,
че техни са и светът и хляба.


Сбогуване

Толкова пъти се сбогувах с тебе, 
Август, 
че вече го правя още преди да си дошъл 
с всичките си царевици, 
с дините и слънчогледите, 
с мириса на сено и изгорелите рамене,
с песента на авлигата, бягаща от есен. 
С обещанията за дълги дни и още
по-дълги нощи.
А в тях разпилени
безпределност и безвремие.
Където нищо не е подредено
и всичко си е на мястото.
Под небе от хвърчила и мисли в полет
с теб сме в непрестанно сбогуване, 
несбогували се. 
Свикнах, че много обещаваш
и бързо си отиваш.
След окапали листа и камари студ, 
буйни водопади и тонове слънце, 
пак ще се върнеш.
Пак ще се зърнем, 
но ти никога не оставаш 
и аз вече не ти вярвам.
Прости ми.
Простих ти.


Всяка есен

всяка есен те връща
в сърцето ми
липса натрапчива е
няма ли те със месеци
пилее вятърът листата
под краката ми
пожълтява тротоара
къде си, щом те няма
притихне ли ноември
съвсем изстива чая
и късно е да питам
ще ли ме върне
тази есен в сърцето ти


Вселена от макове

виждаш ли шир
полета от макове
силни в простотата си
усещаш ли
излишност на оградите
виждаш ли шир
вселена в очите ми
силни в пъстротата си
усещаш ли
излишност на думите


Път

не познавам по-голяма свобода
от пътя
без начало
без край
дълъг път само
и през цялото време
си точно там
където трябва
не ми е потребно да стигам
дълъг път искам
и да не са пресъхнали селските чешми
но и да са
ще превърнем
всяко кметство в извор
всяка билка в чай
раниците си в библиотеки
ако вървиш до мен
върви заради пътя
и свободата ще бъде наша
по-дъхава от младо жито
през април


Есенен чай

мрежеста пара
се вие над чайника
съобщава - 
есента е завряла
налей от сухите
жълти листа
аромата на дъжд
разтопи в тишина
бучки захар не слагай
есента ще се обиди
оби-чай я
каквато е
горчива


Дъждовно

Понякога няма дъжд
и реките са слепи.
Облаците скучаят,
а вятърът е погребан.
Тогава аз и ти жънем тишината,
събираме плодовете на любовта,
молим се щъркелите да отлетят.
Време е да подслоним есента.
В килера е заето.
Настаняваме я между нас.
Подухва кичур от косата ми,
а ти прилежно го връщаш на мястото му.
Разпръсвам с длан нападалите
по раменете ти сухи листа.
Стеля тялото си като тежка
утринна мъгла върху твоето.
Отразяват се един в друг погледите ни.
Ето, че заваля.
Понякога има дъжд.
Дъждът е солен,
на кристали.