Пазарният фундаментализъм и китайската алтернатива

Дебатите по бюджета за 2026 година сякаш имаха за цел по-скоро да отклонят вниманието от въпроса за наследството, което получават новите управляващи – огромни неразплатени задължения. Твърде многото гръмки фрази по темата по-скоро показаха, че много политиците преживели кризата от последните 5 години все още не могат да осъзнаят мисълта, че вече не са в перманентна предизборна кампания.
Поведението на някои прясно загубили през април оставя впечатлението, че те се готвят за нов предсрочен вот през есента. Не осъзнават, че такова нещо не предстои, но най-вече и това, че огромното мнозинство български граждани не иска тази изборна спирала да продължава. Не осъзнават и, че самите те нямат интерес от такива избори. 
На този фон темата за реалната перспектива и възможното развитие на държавните финанси и българската икономика сякаш остана на заден план. Управляващите стоят на позицията си, че този бюджет просто дава реална картина на държавните финанси и не отразява техните възгледи. Предстои да видим какво ще предложат на есен в бюджета за 2027, за който казват, че вече ще предлага техни политики.
Но нищо в публичния дебат по настоящия бюджет, както в тезите на опозицията, така и в коментарите на уж експертите, които националните медии ни показват, не дава дори най-малка надежда, че в обозримо бъдеще 

здравият разум в икономиката ни може да надмогне идеологемите 

и клишетата на последните 35 години. Популистки предложения, палиативни мерки и общи приказки за „реформи“ напълно доминираха всички коментари по план сметката за последните 5 месеца на настоящата година.
Българската икономическа мисъл от 1989 насам се изчерпва с „викането на неволята“, която на съвременния политкоректен език се нарича „невидима ръка на пазара“. Под реформа винаги и задължително се разбира алгоритъма, при който се ликвидиране на нещо държавно, някакви хора се уволняват, а останалите активи се приватизират. Родните икономисти са като докторите в болницата на добрия войник Швейк, които независимо от заболяването на пациентите тъпо и старателно всеки път предписват клизма.
По-лошото е, че за не малко „експерти“ икономиката ни няма проблем или този проблем се свежда до „липсата на кадри“ и „несъответствието между образователната система и нуждите на пазара“. Затова и идеите за „реформи“ се свеждат до съкращаване на някакви хора, които са на държавна работа в най-общия смисъл на думата, внос на работници от чужбина и търсене на всякакви други инструменти за увеличаване на безработицата, за да може „бизнесът“ да продължи да поддържа ниски заплати.
Във формално демократичната ни медийна среда, в която уж имаме свобода на словото, гледната точка на най-богатите няколко процента от населението на страната ни всъщност има тотален и тоталитарен контрол над основните телевизии, онлайн издания и малкото останали вестници. Този малък елит се формира в последните 35 години в резултата на приватизация, консултантски услуги на чужди компании и паразитно забогатяване на мениджърски елити в сектори без конкуренция.
Често ни се натяква как курортите били пълни, пътищата към Гърция задръстени и едва ли не всичко около нас показва как живеем по-добре. Всъщност в България има малка група под 100 хиляди изключително богати хора. Заедно със средната класа, която живее по-скоро нормално и без лишения двете групи правят половин милион българи и са напълно достатъчни при това ниво на пътната ни инфраструктура, за да напълнят СПА хотелите, курортите и да задръстят пътищата към Гърция.

Но едни други 5 милиона българи на практика живеят по-зле 

отколкото са живели през 80-те години на ХХ век, а по-младите от тях живеят по-зле, отколкото са живели техните родители. Очевидно е къде в тази картина се намират българските пенсионери. Макроикономическите показатели не показват тази реалност, тъй като пропускат драстичното разслоение в българското общество и концентрацията на доходи и активи в много малък процент от населението, както стана дума. Мнозинството от българските граждани не усеща дори мижавият икономически растеж, който се регистрира официално, тъй като този ресурс под формата на печалби се репатрира в чужбина или бива вложен в имоти, които също затвърждават неравенството.
Проблемите на това бедно мнозинство наши сънародници и икономическата политика, която би могла да реши тези проблеми, просто ги няма в национален ефир. В медиите доминират хора с високи доходи, които работят за чужди компании, а най-често получават финансиране от чужди фондации, за да продължават да пропагандират либертарианските си идеи като истина от последна инстанция – някакъв „научен капитализъм“, който трябва да замести „научния комунизъм“ от времето преди 1989. Те смело призовават за затягане на коланите, но не на техните колани. За съкращаване на хора с и без това ниски доходи, докато самите те с големи заплати, грантове и ниско КПД са като шопари на угояване, а ги угояват, за да бранят статуквото на прехода, което задоволява самите тях и другите паразитиращи представители на свръх богатото малцинство.

Задоволеното от статуквото мнозинство иска да продължаваме по тази икономическа инерция

която го устройва и, с която едни хора могат без усилия да продължат да стават още по-богати, докато всички останали ставаме все по-бедни. През последните 15 години разни социолози и анализатори ни обясняваха, че управлението на ГЕРБ и Борисов няма алтернатива, докато от 2020 година насам макар и трудно и с много напъване българският народ намери такава. Но разказът как е безалтернативна неолибералната икономическа политика на прехода го търпим вече поне три десетилетия.
Най-абсурдното в случая е, че „умните и красивите“ „дясно мислещи“ икономисти ни разказват тези врели-некипели, ползвайки телефони, таблети, компютри и куп други най-модерни устройства, всичките произведени в Китай под ръководството на Китайската комунистическа партия и при икономически модел, който не носи заглавия като „либерален“, „неолиберален“ или дори „либертариански“. В Китай го наричат „социалистическа пазарна икономика“. Нашите „анализатори“ нямат свое обяснение за китайските успехи и по традиция повтарят като папагали коментарите на западните си донори, които взаимно се изключват. Успехите на китайците се дължали на това, че правят пазарна икономика, но провалът им е неизбежен, защото няма достатъчно пазар и държавата пречи с много регулации.
Китайският пример е важен за нас, защото ние тръгваме през 1944 година по пътя, по който поемат и те само 5 години по-късно през 1949. За сметка на това промените в Китай започват едно десетилетие преди началото на прехода в България – в края на 70-те години на миналия век. Пътят през трите десетилетия между 1950 и 1980 година е общ – масово образование, държавно гарантирано здравеопазване, колективизация в селското стопанство и индустриализация. 
Със сигурност от огромно значение за реформата на социализма, която започва Дън Сяопин, е това, че Комунистическата партия там в нито един момент не се отказва от монопола си върху властта. Но за икономическото развитие на Китай далеч по-важно е, че в нито един момент държавата не излиза от икономиката. Те не тръгват към тотална приватизация и не оставят икономическото развитие на „невидимата ръка на пазара“.
Фундаментална е и разликата в това, че 

държавата в нито един момент не се отказва да бъде собственик на средствата за производство

Пазарът се допуска контролирано от държавата първо в селското стопанство и леката промишленост. През 90-те години, когато и в България се говори за структурни реформи, големите държавни предприятия в Китай се реформирани и преструктурирани, но не и приватизирани. И днес продължават да бъдат гръбнака на китайската икономика.
В България вече индустрия почти няма и сме много далеч от това да произвеждаме всичко – от телефони, през компютри, до коли. Но все още стои и няма как да не стои до болка познатият ни строителен сектор. При нас всички пътища са скъпи и некачествени, а обществените поръчки са символ на корупция. В Китай огромната част от инфраструктурата се изгражда от държавни предприятия. У нас едно такова решение веднага ще ликвидира всички възможни схеми около обществените поръчки и изведнъж ще се окаже, че и ние можем да имаме хубави и евтини пътища. Някои от тях още стоят – строени преди 40 години.
По-голямо предизвикателство за нашите условия ще бъде да излезем от модела, в който през бюджета трябва само да се съкращават хора и разходи и да се върнем към политиката на по-дългосрочно планиране. В Китай не чакат „неволята“ или „невидимата ръка“. Те сами планират бъдещото развитие на икономиката си. Използват различни инструменти за активна държавна политика, която стимулира определени производства и сектори.
Не по-малко важно е и умението на китайците да се учат от грешките, да ги поправят и да не ги повтарят. През 90-те години в Китай допускат увеличаване на ролята на пазара и частния сектор в образованието. Но китайските институции и управляващата партия бързо регистрират грешката в този подход. Няколко десетилетия по-късно над 90 % от финансирането на училищата е от държавния бюджет. Частните училища са строго регламентирани и контролирани. Никакви пари не следват никакви ученици. Образованието не се третира като стока. Държавата целенасочено редуцира ролята на пазара и частния сектор в образователната система. През 2021 година се налага и забрана на частните уроци, за да няма неравенство между децата.
В областта на здравеопазването също през 90-те години на миналия век се допуска залитане подобно на това в България. Здравеопазването се превръща в бизнес. Въпреки че в Китай традиционно не се отделя значителна част от БВП за здравеопазване, още през 2005 година държавата и партията официално обявяват модела за неуспешен. Този сектор също се поставя под все по-голям контрол. Въпреки че се увеличават държавните средства, властите полагат големи усилия да ограничат „оборота“ в здравеопазването и стремежът там да се изкарват повече пари, което изисква да има повече болни и да им се прилагат по-дълго време възможно най-скъпи лечения.
Китай е пример как държавата може да стимулира и да „води“ икономическия растеж, ограничавайки „естественото“ движение на пазарните сили. Последните 35 години показаха, че тези сили най-меко казано не винаги ни водят в правилната посока. Още по-важно е да разберем, че има сектори, в които пазарът може да бъде и много вреден и влиянието му там трябва да се ограничава максимално. В нашия случай е критично важно пазарът да излезе от сферата на образованието и здравеопазването, но това няма да е достатъчно. 
Големият проблем за нас е, че заедно със сравнително модерната за времето си индустрия след 1989 сме 

ликвидирали и капацитета за управление на икономиката и влияние на държавата върху процесите в нея 

Няма как и да копираме чужд опит, тъй като условията при нас са много различни. Дори да тръгнем днес в най-правилната посока, ще ни е нужно време и усилие за развитие, както на институциите, така и на икономиката. Но очевидно имаме нужда от сериозна промяна на посоката, в която сме тръгнали, ако изобщо приемем, че стопанството и държавата ни в тези 35 години имат посока.
За да се случи такава промяна и да бъде разумна, първо трябва да имаме реален дебат, свобода на словото и да се чуват всички гледни точки за това как и накъде да се развива българската икономика и България. С тоталитарен медиен монопол на мухлясалите либертариански идеологеми от миналото хилядолетие няма как да стане.