Трудът не е стока, която се внася на килограм от пристанища и летища

В античната комедия „Жабите“ на Аристофан има един момент, в който героите прекосяват подземното царство и са принудени да слушат постоянно квакането на блатните обитатели. Гледам как работодателските организации тези дни обясняват, че икономиката щяла да загине без „внос на хора“ и се чувствам точно така, сякаш сме заседнали в блатото на едно и също безпринципно квакане. Само от януари до средата на юли 2026 г., България е издала 35 000 разрешителни за работа на граждани от трети държави. За по-малко от 7 месеца сме внесли толкова хора, колкото за цялата 2024 г. По-малко от 5% от тях притежават „синя карта“. Останалите 95% са нискоквалифициран труд. 
И докато пращаме чартъри до Азия, за да пълним фирмите с евтин труд, извън границите ни тупти една друга, забравена България. Нашата историческа диаспора. Защо бизнесът и държавата не обърнаха очи към хората, които носят нашия ген, език и вяра? Само в историческите ни общности има стотици хиляди българи:
1. В Украйна - 200 000 души (неофициално 500 000);
2. В Молдова - близо 65 000 в Тараклия;
3. В Сърбия - над 20 000 в Западните покрайнини;
4. В Румъния - над 10 000 банатски българи;
5. В Албания - минимум 5000 българи, изолирани от десетилетия.
Тези хора нямат нужда от посреднически агенции за заетост. Те имат нужда от Родина. Те обичат България. Но защо не се връщат? Защото държавата няма Национална програма за презаселване. Те не се връщат, защото за да прибереш децата си у дома, ти трябва да им осигуриш социална инфраструктура - детски градини, сигурни училища, достъпно здравеопазване и най-вече, пазар на труда, който плаща достойно, а не колкото да оцелееш.
Капиталът избра по-лесния път. 
Вместо да инвестира в социална инфраструктура за нашите братя и сестри от диаспората, вместо да вдигне заплатите на българите тук, той реши да внесе хора, които са съгласни да живеят във фургони и да работят за трохи. Това безконтролно карго отвсякъде е модерният Божан от „Гераците“. Онзи Божан, който нощем копаеше в земята, за да скрие жълтиците си, докато целият род се разпадаше пред очите му. Родният едър капитал днес е същият, копае за бързи печалби чрез дъмпинг на заплатите, без да го интересува, че утре няма да има български училища, български лекари и български читалища в регионите, които стават все по-обезлюдени. 
Трудът не е стока, която се внася на килограм от пристанища и летища. Трудът е лицето на нацията. Трябва ни ясна стратегия за връщане на българите в България!


Фейсбук