Наталия ЕРМЕНКОВА е писател, поет, публицист, преводач, журналист. Родена е в Москва, живее от 1982 г. в София. Завършила е Университет в гр. Хабаровск, Русия - английска и немска филология. Работила е като преподавател по английски език в Университет в гр. Калуга, Русия. В България е работила в Агенция "София прес" и издателство "Свят" - като преводач и редактор.
Своите произведения пише на руски, български и английски език. Има над 10 издадени поетични книги: "Леди Есен", "Лирика", "Поетична люлка", "Отражения", "Калейдоскоп", "Време за споделяне" и др., както и на книга с разкази и новели "Наташки". Награждавана е с Европейски "Оскар" за поезия (Център "Алдо Моро", Италия), премия на "Русская газета" (България), "Тютчев" - Поезия и "Грибоедов" - Проза в Русия, диплом "За извънреден принос в съвременната литература" - Премия "Владислав Ходасевич" (Минск - Санкт-Петербург). В България е отличена с Почетна грамота и златна значка "За принос в съвременната българска литература" - СБП, 2021. Творбите й са преведени и издадени в много страни в Европа и в САЩ.
Преводач и редактор на българска и руска поезия и проза от и на руски, български и английски език. Повече от десет години е била водещ литературен есеист във в. "Русия днес - Русия сегодня".
Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Съюза на писателите на Русия, Славянската литературна и артистична академия, Петербургската академия на науките и изкуствата. Основател и председател на Съюза на рускоезичните писатели и журналисти в България. Председател на Комитета за сътрудничество на творчески обединения на Международната обществена палата.
Омъжена е за Таско Ерменков. Имат дъщеря Михаела.
Break the wall*
Родена във времето,
когато в Берлин израсна бетонна стена...
По-сетне със чук я разбивах -
самотна не бях, но сама
реших, че железни огради,
греди
разделят без милост, без право
човешки съдби...
Душата
не може да бъде заключена в клетка -
с кръвта си ще пише поезия там -
за бъдните лета!
И Checkpoint Charlie -
good-bye,
единна Европа, здравей!
Без визи и граници
мечта въплътена -
живей!
...Но ето:
отново ще трябва
да вадя от тъмно отломките,
които аз пазих** -
да помнят навеки потомците.
Растат като гъби
след щедрия пролетен дъжд
огради, бариери и телени мрежи -
на път
към нашта свободна и мъдра Европа...
И пак сме в капана.
И пак се усмихва "Ентропа"***
––––
* Разбий стената - превод от английски език
** През 1989 г. бяхме с мъжа ми на работа в Западен Берлин и при описаните събития участвахме в разбиване на Берлинската стена, отломките от която съхраняваме вкъщи...
*** Ентропа е сатирична скулптура, създадена от чешкия автор Д. Черни
На кръстопът
Не съм наясно в себе си -
безспорно,
за днешната и минала
съдба на хората.
Мъгла е препълзяла
до сърцето ми -
измивам я,
но пак са в кал
ръцете ми.
Бих искала далеч
от шумни магистрали
да стигна мирно
аз до моя залив.
В мираж пътувам -
вечна платноходка,
а сутрин съм
строшена лодка...
Намятам дрехата
обикновена -
платната мръсни
и окървавени...
"Приятелите в нужда"
на часа разнищват
живота ми,
подсвиркват
и обиждат.
Мен обвинявате...
Защо?
Горките! -
За мойте дълг и чест в борбите!
--------------------
* Оригиналът на стихотворението е написан на английски. Тук се дава авторски превод.
На мама
Когато съм зле
и не знам какво става
с душата ми -
може би е отлетяла,
а аз не усетих
кога и защо,
във лудия ритъм на живота в застой,
когато не мога
в съня да потъна -
поне една нощ
аз Морфей да прегърна,
в забрава да мирне
сърцето ми сладко -
измамно-спокойно поне и за кратко,
единствено ти
не ми даваш да плача,
а даваш надежда,
че аз нещо знача,
и караш да вярвам,
че аз съм родена в любов,
за любов - благословена!...
***
Всички пътища водят към Рим -
вечната истина за Италия.
Пред нас - "Свети Петър".
По площада вървим -
дъщеря ми и аз,
с римското име
Наталия.
Слънцето щедро залива площада,
Гали ни, милва със свойте лъчи
пролетно-нежно,
а там, пред оградата
край Светата Базилика
народът бучи.
По различни пътища
от целия свят
идват хора
и носят надежда,
че няма да има болести, глад,
а само мир и любов безбрежна.
Решихме да видим на Храма Капелата
отгоре и Рим - вечният град...
И пак убедих се, че пътят към "Верую"
е Пътят нагоре и нивга назад!..
Стъпало, стъпало -
все в кръг и нагоре -
безброй, все по-тясно
и по-настрани:
таванът отива надясно
и скоро
пълзейки почти се предвижваме ние.
Горкото дете-– уморено, уплашено,
не знае: защо, накъде, до кога?
И само едно ми вселява безстрашие,
че в Храма Господен сме -
Божии чеда...
И ето - почти неочаквано вече
реалното Чудо -
и Рим е пред нас:
прекрасен, велик, много близък и - вечен!
От покрив небесен го гледам в захлас!
Пиета
Шипченски манастир "Рождество Христово"
Вървя замислено по сенчеста алея...
Откъсвам се от днешния ми ден...
На среща с Паметника аз не смея
да дойда с всекидневието в мен.
Голяма църква със тържествен вход,
със златни куполи, монашеския корпус...
И много посетители - народ,
донесъл тук и скръб, и свойта гордост.
Иконостасът с ликове любими
за всеки християнин по света...
Стени, изографисани с картини -
на жертвите обезсмъртяват паметта.
На мраморните плочи - Списъци:
безкрайни редове на опълченци,
на офицери, хиляди войници -
чете на глас от София момченце...
И ето че над всичко звън се шири,
изпълнил сякаш цялото поле:
изстреляните стари гилзи бият
в камбаните - сигнал за векове!..
Щъркели
Времето е станало разделно,
а китните села са с празни къщи
напускат този свят изпотрошени
от Времето. Със старците - "излишни"...
И нашите деца, и наште внуци
от Терминал-1 към световете чужди
България „по работа“ напускат -
отиват там, където са ненужни.
Но по природния закон настъпва Пролет
и щъркели от Юг при нас долитат -
чрез километри невъзможни полети
в България -
към свойте къщи идват.
При нас са построили домовете си -
гнезда - за много нови поколения.
Тук раждат се в любов децата им -
за общото ни светло Възкресение.
И те се връщат винаги на пролет
в гнездата си със Вяра и Надежда,
че нашите деца ще дойдат
в родината си – след безброй премеждия.
Полети насън
Сънувам Флоренция,
сънувам "Уфици"...
Не ща индулгенции:
летя като птица -
свободна, безгрижна,
щастлива, безгрешна,
без думи излишни,
сълзи безутешни.
Хвърча над проблемите
сиви и скучни,
останаха вкъщи
обиди получени.
Изгубих часовника
вече ненужен:
защо ми е?
Той не ми беше послушен...
На блузата бяла
размахвам крилете.
Така съм летяла
преди многая лета...
И ето пред мен -
в съня като че ли -
картина любимата
на Ботичели!
Изгубих реалност...
Насън ли, наяве:
Флоренция тук е -
сънувам едва ли.
На мен "Примавера"
усмивка дарява...
В Прекрасното верую,
грешки - прощавам...
Паяжина
Паяжина на твойте лъжи
е с ажур на дантела от Брюксел.
Тя на моите плещи тежи
с диамантено бреме на лукса.
Този шал тъй отдавна плетеш -
майстор си на красивите възли!
Орнаментът излиза с пълнеж
от печалите - моите мисли.
Паяжина на твойте слова
има плетка на сигурна мрежа.
И замаяна мойта глава
очарова се пак неизбежно...

