Мирослав Тънгаров: Харесвам роли с проблеми

МИРОСЛАВ ТЪНГАРОВ е роден на 18 септември 2003 г. във Варна, от 8-годишен се занимава с актьорство - в школата "Арлекин" в родния си град с ръководителка Стоянка Гунчева. Там получава много голяма част от своя опит, колкото и да е аматьорски - има 22 роли в 19 представления, и сега си дава сметка какво му е дало това. Завършил е Четвърта езикова гимназия във Варна с френски език и история, а тази година - актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков. 


- Мирославе, кога у Вас се роди идеята да станете актьор? 
- Още от пети клас никога не съм имал колебания, че ще ставам актьор. Подготвих се със Светльо Добрев - актьор от Младежкия театър, който много ми помогна с материалите, с избора. След завършването на гимназията имах цяло лято да се подготвя, от средата на август до изпитите бях в София и работех усилено. 

- След като имахте толкова дългогодишен опит, макар и любителски, когато влязохте в академията как се промениха представите Ви, характерът Ви в процеса на обучението? 
- Когато започвахме първи курс и ни раздадоха студентските книжки, проф. Митков беше много лаконичен: каза да оставим скромните си таланти пред вратата и да се стегнем, да сме готови за сериозна работа. Аз влязох с много голямо самочувствие, което не ми помогна особено, в първи курс и във втори до средата нещата вървяха горе-долу добре. Винаги е имало забележки, препоръки, невинаги съм се справял добре, но в края на втори курс бях абсолютно готов да напусна академията. Първо, че бях пред скъсване, например, когато имахме да подготвим откъс, каквато е практиката, бях сигурен, че вървя с едни гърди пред другите, говорех, че имам подготвени 14 откъса, в крайна сметка останах с един, едва-едва. Бях си казал, че няма смисъл да обръщам специално внимание на подготовката, че всичко ще стане с лека ръка и със замах, и се провалих много сериозно. Добре, че имам много близки приятели и в НАТФИЗ, и извън академията, при които да отида и да ми кажат откровено: това ти пречи, друго ти пречи... Беше в края на втори курс и имах цяло лято да помисля как ще продължа нататък. 
След това бях разпределен в първото си представление с главна роля, което за мен беше тотално неочаквано, предвид провала ми преди това, в "Очарователната обущарка" от Федерико Гарсия Лорка с режисьор Людмила Стоин, на която дължа страшно много. Тя ме научи на отговорност и дисциплина, която изхожда от разбирането, че трябва първо да имаш уважение към себе си и след това към процеса. Защото, ако не уважаваш процеса, показваш неуважение и към собствената си личност. Тя много се бореше с моя характер и се справи, за което й дължа голяма благодарност.

- А с проф. Здравко Митков, за когото казват, че е строг и взискателен като преподавател, как продължихте да работите? 
- Проф. Здравко Митков е много сериозен преподавател, много цени работата си със студентите и някои хора не могат да се справят с високите му изисквания. Абсолютно искрено помага и се опитва да изгради личности на първо място и след това майстори. Той е човек, който създава майстори. Ако се справиш и преминеш успешно през неговото обучение, мисля, че си много напред с материала. 

- В изкуството "твърдата ръка" ли е по-полезна в периода на обучение, или да се дава повече свобода на талантливия млад човек? 
- Мисля, че в изкуството, както и в живота, има много аспекти, много ситуации и обстоятелства. Ето моя личен пример: виждал съм и "твърдата ръка", и изискванията, но в други моменти съм получавал и ласката, приятелското отношение, потупването по рамото. Не бих казал, че има конкретна методология, която изгражда гарантирано добрия артист. Мисля, че артистът се изгражда най-вече сам, през собствената си призма, знания и опит. Трябва да тренираме най-вече въображението си, емоционалните си способности като човешки същества, да можем да усещаме в конкретна ситуация какво ни прави впечатление, когато искаме нещо да кажем, да знаем как, защо, каква е емоцията или мисълта, която искаме да предадем. 
За артиста най-важното е да разбира какво го питат, какво искат от него и какво той иска да каже, да е точно, конкретно и ясно. 

- Кое в театъра повече Ви привлича или Ви е най-приятно да играете? Какво Ви лежи най-много като емоция, като произведения, като епоха? 
- Епохата сякаш няма такова значение - всичко ми е интересно, защото имам слабост към историята като наука, и всичките й периоди. Нели Геновска, която ми преподаваше в Четвърта езикова гимназия, е страхотен учител, един от менторите ми в живота. До ден днешен се чувам с нея. Понеже съм учил история и ме е заинтригувала още от ученическите години, и сега ми е като хоби да изследвам политическите процеси в света. Както обичам Шекспир, така обичам и Шмит. 
Като роли - харесвам роли с проблеми. В НАТФИЗ по-скоро са ме разчели като комедиен актьор, малко са драматичните роли, които съм изиграл там. Всяка роля има проблем и актьорът е длъжен да види какъв е.
Сега мисля за Волпоне, чиято премиера беше през април. Това е персонаж с много дълбок емоционален проблем, който самият той не осъзнава, което е много интересна актьорска задача. А както ни е учил проф. Митков, емоция не се играе, тя се прикрива, например, само децата плачат нарочно, за да ги видят как плачат. Разбира се, има и изключения, но повечето от нас се опитваме да прикрием комплекса, да избегнем конфликт, да не сме лоши в ситуации, и мисля, че Волпоне е страшно богата роля. Трудно се играе откъм средства, защото както е с остър комедиен характер, така има и една психология в този персонаж, без която не може да бъде представен. Това бих дал за пример като роля, която и ми е сладка, и я играя с удоволствие, но беше и трудна за изграждане. Защото има едни моменти, в които той се прави на болен, и те трябва да са смешни, но не преиграни. Аз съм актьор, който има проблем с гласа - по принцип на сцената много викам, а спектакълът се играе на камерна сцена и в този смисъл имах известни трудности в подготовката, но съм много доволен от крайния резултат. 

Постановката "Волпоне" спечели наградата "Най-най-най" на академията, което дава възможност да се играе и другия сезон на сцената в НАТФИЗ. Режисьорът също е от нашия випуск - Николай Тодоров, на когото това беше дипломна работа. 

- В края на миналата година Вие получихте "Стипендията на Ламбо". Гледали ли сте Стефан Данаилов на сцената, в киното? 
- Не съм го гледал на сцената, защото съм бил много малък, когато е играл активно, но съм гледал филми, в които играе. 

- Сигурно сте научили много неща от разкази на студентите му. 
- Изумително интересно е как получих обаждането за тази стипендия, за която предварително не съм се интересувал. Бях си у дома във Варна с родителите ми и гледахме телевизия. Мисля, че по БНТ 2 излъчваха предаване за Стефан Данаилов, в което говореха негови студенти, и така добих по-задълбочена представа за този велик човек: с каква душевност и с какво отворено сърце е работил с абсолютно всички свои студенти, как го възприемат почти като родителска фигура, колко е помагал. Отвореното сърце в изкуството за мен е най-важното нещо, да можеш да останеш уязвим пред света - това те прави страшно силен. Това за мен се превръща в еталон за успешен актьор. 
След тази вечер се прибрах в София и на следващия ден ми се обадиха, че получавам "Стипендията на Лабмо". В първия момент реакцията ми беше: но защо аз, с какво съм я заслужил? Обясниха ми, че актрисата Параскева Джукелова е изгледала много постановки на нашия клас и е преценила, че двамата с приятелката ми, Елина Огнянова, сме заслужили тази награда. Казаха, че са оценявали по критерий дали Ламбо би взел този човек в неговия клас, което е много голяма оценка, но и отговорност. 
Ние сме от най-многобройните класове в НАТФИЗ, на практика - цял випуск, тъй като проф. Митков взимаше клас заедно с проф. Снежина Танковска и когато тя почина, той трябваше да поеме целия випуск. Което ни позволи да играем страшно много представления - имаме 6 дипломни представления, освен режисьорските.  

- Още преди да завършите, през април т.г. се явихте на кастинга, обявен от Театър "София", за роля в пиесата "Любов и други аварии" от Александра Славова и Любомира Видева, наградена в осмото издание на Конкурса за нова българска пиеса. И го спечелихте. Как оценявате кастингите като възможност както за артистите, така и за самия театър, който ги обявява? 
- Много съм очарован от начина, по който ме приеха в Театър "София". Явихме се доста хора от нашия клас. Нямал съм особени притеснения, със самочувствие влязох, бях спокоен, колегите от журито бяха много приветливи и според мен приятно ги изненадах. След като ме избраха, имах среща с директора на театъра Ириней Константинов. Ролята е малка, но е много цветна. Текстът беше много близо до съвремието и до мен, беше ми "вкусен", с възможност за импровизация. Ованес Торосян е режисьор на пиесата. И на него съм страшно благодарен и много доволен от срещата си с него. 
Това е първата ми изява на професионална сцена. А наскоро подписах договор за назначаване на щат в Театър "София". От което съм много щастлив. Смея да твърдя, че ние сме много добър клас, на който може да се разчита, и се радваме на много добра начална реализация. Предстои да видите много мои колеги по сцените на театрите. 

- Предполагам, че и в любителския театър, и в НАТФИЗ сте играли и главни, и поддържащи роли. За Вас има ли значение каква е ролята? 
- Определенията за главна, второстепенна или функционална роля съществуват, но те не трябва да носят на човека по-ниско или по-високо самочувствие. Дори и позитивните емоции, които изпитваш, когато играеш главна роля, са вредни, просто си изработи ролята професионално. 

- По време на следването имали ли сте възможност да участвате в общи проекти с колеги от факултет "Екранни изкуства", да се пробвате в киното? 
- Според мен трябва да има много по-голяма взаимовръзка между двата факултета. Сега съществува разделение, за което има много причини, много обстоятелства, които не е лесно да бъдат преодолени, но го отчитам като недостатък. Тази възможност трябва да се използва рационално. 
Работил съм с братята близнаци Орлин Менкаджиев (режисьор) и Веселин Менкаджиев (оператор), които също са възпитаници на НАТФИЗ. Трябваше да заснемем реклама за академията във връзка с откриването на филиал на НАТФИЗ в Бургас, бяхме заедно с екипа там, работихме и беше много приятно. 
Но първият ми досег с киното и с камерата беше във филм на Теодор Ушев. Той много хареса няколко души от нашия клас в спектакъла "Очарователната обущарка" и ни извика за неговия филм, който се казва "На празен ход" и предстои да излезе. Това за мен беше уникална среща, там се чувствах много добре приет и доста грижа усетих от екипа, защото бях притеснен, Людмила Стоин също беше там, а тя ни познава добре и ни помогна да се отпуснем. Участваха известни чуждестранни актьори и беше голямо преживяване. 
Киното много ме привлича. Различно е като процес и е много приятно. С удоволствие бих се снимал във филм. 

- Какви са Вашите занимания извън актьорската професия, средата, в която се движите, хората, с които споделяте свободното си време? 
- Имам близки приятели, с които общувам: единият е готвач в ресторант с "Мишлен", другият е много добър психолог, третият се занимава с маркетинг на много високо ниво. Ние сме компания и много си помагаме, с някои сме заедно от 15 години. Те са едно от най-важните неща в живота ми. Сега ще имам възможност да им обърна по-голямо внимание. Имам и моите горди родители, които винаги ме чакат на другия край на България. 

- В семейството Ви има ли други с тази професия? 
- Не, имаме шегаджии в рода, с артистични качества, но не са имали професионално развитие. Много съм благодарен на родителите ми, защото без никакво колебание са ме подкрепяли винаги досега във всяко отношение, с изумителна любов.   

- Обичате ли да гледате театър? 
- Да, винаги, когато имам възможност.  

- А интересувате ли се от политика? Имате ли отношение, мнение по въпроси, свързани с нея? 
- Аз съм политически ангажиран човек, чисто социално, обръщам много специално внимание на процесите, които текат в световен мащаб. Защото това е важно, за да можеш да промениш нещо, да опиташ да бъдеш медия. Ние, актьорите, сме медия, ние сме публични личности, много сме важни за процесите, които текат, и аз си давам сметка за тази отговорност, поради което трябва да бъда запознат и живо се интересувам. 

- Какво мислите за това, че много млади хора заминават да учат в чужбина и после търсят реализация там?  
- По никакъв начин не осъждам хората, които заминават, но осъждам лошите обвинения, некомпетентността, с която се осъждат процесите тук, младежта у нас. Тотално осъждам плоски обвинения само за да обвиним и да оправдаем собствената си бедност. Има страшно много хора, които са по душа разочаровани, които живеят в някаква духовна нищета и единственото, с което могат да оправдаят себе си, са държавата и процесите, които се развиват в България. Това е жалко, показва липса на какъвто и да е характер и според мен е страшно вредно за човека и за другите около него. Не искам толкова да се ядосвам, гледам да не ме вълнува това, защото допуснем ли в полезрението си нещата, с които се борим, попиваме от тях. Ако допусна до такава степен да ме ядоса, значи ще ми повлияе по някакъв начин. Гледам да се интересувам от хора, които имат представа защо и как се развива едно общество и имат критично мислене, не взимат нещата за чиста монета, прекалено е лесно. Има нужда от критично мислене и смея да твърдя, че в България то присъства. Тук критичното мислене някак се е запазило, между панелките, къщите и улиците има критично мислене.