НИЩЕТА

На 10 август НИКОЛАЙ ПЕТЕВ щеше да навърши 75 години. Роден е в с. Дреновец, Монтанска област, през 1951 година. Завършва журналистика в Софийския университет. Работи като гл. редактор на сп. "Родна реч", директор на издателство "Народна младеж", гл. секретар на Съюза на българските писатели. От 1991 до 1996 г. е собственик и директор на частните издателства "Петекс" и "Петекстон". От 1996 до 2003 г. е генерален директор на "Издателска къща "Христо Ботев". От 2005 г. до смъртта си е председател на Агенция "София прес". Действителен член на Академията за руска словесност в Москва. В течение на три мандата (2003-2013) е председател на Съюза на българските писатели. Автор на многобройни публикации в литературния и периодичен печат, на книгите: "Тук във времето" (1982), "Поезия и позиция" (1986; преведена на руски език и издадена от издателство "Молодая гвардия" - 1987), "Фарът и неговият пазач" (1989), "Зад завесата на политическия театър" (1997), "Фарът, пазачът и вятърът" (2006), "Не ме ли помниш..." (2011), "17 есета против този свят" (2012). "33 стихотворения за препрочитане" (2013). 
Първата му книга - сборникът с литературно-критически статии "Тук във времето", е отличена с наградата "Южна пролет" за най-добър дебют в областта на литературната критика. Носител е на национални и международни литературни награди. Напусна този свят на 16 октомври 2013 година, малко след като организира честването на 100-годишнината на СБП. Отиде си със съзнанието, че е спасил Съюза на българските писатели от зложелатели. Направи много за укрепване на братството между славянските литератури. Неизменно подкрепяше младите поети и писатели и им помагаше по пътя им в литературата. 


НИЩЕТА

Николай ПЕТЕВ 

За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен тумор е възможен в началото на XXI век при това налично несметно богатство? И мечтите на толкоз хуманисти от историята на това странно човечество нима вятърът отвея в пустинни местности? А тя - нищетата, ни притиска, нагнетява един в друг, изцежда силите на нашата съпротива, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.
Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безброй нерви. И много, много грозна. Изкривява ни в зловещи гримаси.
Нищета. Днес.
Беден, несигурен, безбъдещен е българинът. Професори събират старо желязо, двайсетгодишни момичета разменят бяла свенливост срещу похотливи десетачки, поети се правят на нощна стража, но не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се променя. Времето. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо. Да промениш небето - за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали не трябва...
Днес някой в България обича ли човека? Мисля, че този въпрос не е под въпрос. И други препинателни знаци висят като куки над нашето мислене. Ще ни повдигнат ли? Това общество човеколюбиво ли е? Бедните хора - хора ли са? Не е ли грандиозна измама, че само богатите са трудолюбиви и умни? Манипулацията не е ли най-страшното оръжие на този век?
"Лъжете, лъжете..." - този цинизъм не е ли филигранно модернизиран? Цивилизациите на човечеството – всяка от тях с идеи и ценности, не са ли притиснати от цивилизацията на парите? Защо допуснахме? И докога?
Нищета. Тиха като пустиня. И безшумният вятър засипва с пясъци пътищата. И ги няма. Изкачваш дюна - виждаш нова. И пак нагоре по нея. Пясъците те задържат. Но пак... И пак... Но знам - и Иисус, и Мохамед, и Буда, и Мойсей в пустинята са стигнали до... До какво? До... мечтата. Тя, и само тя е отрицанието на нищетата. Но как, как да се изкачим до нея? Постижима ли е въобще? Тези, които са я постигнали, после не са ли се разочаровали? Не е ли тя само следващото утро? А ако я няма? Тогава живеем, за да умрем. 
Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и продължително. 
Отговорите са много сложни и недостигнати. 
Аз обаче знам един: 
Не се уморявай, приятелю, моля те, не се уморявай. Обичай, когато не обичат, зидай, когато разрушават, мечтай, когато цинизмът дави. Знам, няма прошка за това, но ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен.
Малките примери правят големия. И какво от това, че бройлерите от конвейра, оскубани, ще те гледат равнодушно или с житейското презрение, че животът може да се живее и по-удобно. 
Ти само не се уморявай. Моля те. Обичай, когато флиртуват, строй, когато лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето - ще се срещнат погледите ви.
И, Боже мой, Човеко мой, ще бъде хубаво.
Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш много, много уморено и ще изпуснеш: "Това можах, това направих." Но в душата ти малка ще се плискат вълните на най-голямото, на вътрешното щастие.
И все пак този ден не е ли много, много далече? Може би има векове до него. Но и това е също чудесно - векове стремление. Ако нямаме мечта - нищо нямаме.
Нищета ще имаме.