Щрихи от живота на Александър Александров

На 25 ноември 1998 г. залата за пресконференции на Клуба на журналистите в София беше пренаселена от пишещи братя, немалко познати и мнозина, които все още не познавах отблизо. Течеше премиерата на моите „Неспокойни години“ - сборник от интервюта с изтъкнати наши поети, писатели и други известни български интелектуалци. 
След представянето се изви опашка за автографи. По едно време се появи среден на ръст, широкоплещест, набит човек. Моментално го обгърнах с поглед и ми се видя почти оплешивял, с приветливо изражение и грейнали очи. Разпознах го веднага, защото го бях виждал в писателското кафене, но никога не съм обелвал и дума с него. В ръцете си държеше току-що купена книга и ми я поднесе за автограф:
- Ако обичате, надпишете ми я. Казвам се Александър Александров - отрони само това и ме изгледа с дружелюбен поглед. 
Това беше и първата ни ненадейна среща с този рядко усърден творец. 
Александър Александров е роден на 20 юни 1926 г. в Твърдица. Неговите детски години дишат въздуха на едно изключително родолюбиво семейство, в което витае нестихващ духът на Българското възраждане и преклонението на родителите му пред руските братя-освободители. Неслучайно е споделял с гордост и пред мен, че го назовават Александър, за да носи името на руския цар-освободител Александър II в знак на вековечната ни българска признателност към освободителите ни.
Още от най-ранното си детство малкият Александър се сприятелява завинаги с книгата и тази обич предопределя окончателно житейския му път. Където и да отиде, той се откроява с невероятното си ученолюбие, а още като гимназист се сродява безвъзвратно със Седмото изкуство. И това непреодолимо пристрастие един ден ще го отведе в бившия Съветски съюз, където завършва успешно кинознание във Висшия държавен институт по кинознание. Завръщайки се в родината, Александър се отдава всеотдайно на активна работа като киновед и писател. Където и да отиде, впечатлява с високото си чувство за отговорност при изпълнение на служебните си задължения. Такъв ще го видим като пресаташе в българската легация в Париж, като преподавател по история и теория на киното във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Неговата висока професионална ерудиция грабва погледите и на научните ни среди, които го привличат междувременно в БАН, където завежда секция "Кино" в Института по изкуствознание. 
Трудно бихме могли да открием под българското духовно небе друг наш интелектуалец, който така ненаситно да проучва и анализира текущата филмография у нас и в чужбина, търсейки най-верния път за нейното развитие. Плод на неуморните му творчески усилия са повече от 1300 публикации в списания, статии и вестници. Същевременно се утвърждава като престижен и компетентен сътрудник на френски, италиански, японски, руски и други чуждестранни издания. Да не говорим за изисканото му професионално съпричастие в кинопродукциите "Осем процента любов", "Борис I", "Хан Аспарух" и други нашумели родни кинотворби. 
Александър Александров беше творец, който харчеше цялата енергия на креативната си душевност, претегляйки неизменно тенденциите в развитието на българския и международния киносвят. Неговите задълбочени изводи и аналитични заключения оживяват в няколко актуални специфични произведения: "Съвременни проблеми на западното кино" (1974), "Кино и училище" (1981), "В света на киното", в три тома (1982), "За документалното кино - от сърце и без компромис". Тези му издания, заедно с многобройните стойностни публикации, го нареждат сред най-приносните ни киноведи. 
След първата ни непредвидена среща често намираше време да присъства на премиери на мои книги в София. И макар че не бе пристрастен към многословието, споделяше пред мен впечатленията си от филми и книги. Междувременно поддържахме връзка и по телефона. 
На 27 септември 2007 г. пристигна в Пазарджик, за да оглави журито на Международния кинофестивал, организиран от местната община. Веднага ми звънна от кабинета на голямата ни актриса Виолета Гиндева, заместник-кмет по това време. Неговият няколкодневен престой в града на Константин Величков позволи да осъществи запознанството му с местните културни и исторически забележителности. Почувствах колко дълбоко се развълнува, когато прекрачи прага на музеите на Константин Величков и Станислав Доспевски, талантлив знаменосец на възрожденското ни изобразително изкуство, умъртвен от поробителите в навечерието на Освобождението от османско иго. Не по-малко удовлетворение се изписа по лицето му, когато се потопи в културното и битово минало, съхранено в етнографския музей.
Да си призная откровението, за пръв път срещах в живота си такъв любознателен човек, умеещ високо да цени изконните духовни стойности. Навсякъде разглеждаше всичко изпитателно, вадеше бележник и си отбелязваше всичко, което е обект на задълбочените му разностранни научноизследователски интереси. 
В течение на повече от десетилетие нашите близки човешки и творчески взаимоотношения все повече заякваха. Държеше на мен като събеседник и понякога ме упрекваше, че не го уведомявам предварително за честите ми отскачания до столицата. Спомням си, че на 29 март 2008 г., когато в Столичната библиотека се състоя премиерата на моите "Щрихи от нашето време", той пак дойде. Видя ми се умърлушен, мрачен, повяхнал. В изражението му долових сянка, изразяваща помръкналото му настроение. Той веднага улови връхлетялото ме смущение и с болезнен, леко пресипнал, омъчнен глас рече: "Вчера погребахме жена ми!" Успя само това да каже и угасналите му очи тутакси плувнаха в сълзи. Двамата останахме за момент безмълвни, потиснати от страшно тягостно мълчание. Едва ли в тези мъчителни мигове можех да стопля с нещо осиротялата му страдаща гръд. Никой не беше в състояние да го избави от безпощадното нещастие.
В тези тежки дни този значим наш интелектуалец сякаш намираше утеха и спасение в непрестанното плуване в успокояващите води на необятната духовност. Мислите му, макар и винаги целенасочени, не смогваха да го задържат само в магнетичните обаяния на Седмото изкуство. Този човек беше неразривно свързан и с литературния живот. Особено благодатно за него се оказа пребиваването му под необятното руско небе. Там той е имал възможност да общува с неоценимото богатство на библиотеки, музеи, театри, културни институти не само в Москва, но и в много руски градове. По цели месеци е бродел в изследване на голямата руска класическа и съветска литература. Пред мен трудно озаптяваше възхищението си от автори и произведения. Неведнъж е изразявал преклонението си пред Пушкин, Лермонтов, Некрасов и Тютчев, които, според него, са литературните върхове на руския поетичен XIX век.
В течение на години под компетентното око на Александър Александров всяко кинопроизведение получаваше заслужената и обективна оценка, каквото и да е филмовото заглавие. В годините на разрушителния преход не можеше да сподави болката си от безжалостното сриване на родното кино, обречено на гибел от погубващото ни безразсъдство. Не криеше и плахата си радост от боязливите проблясъци в някое ново наше филмово заглавие, какъвто беше случаят с филма „Шивачките“. В същото време той не преставаше да следи развитието на световния кинопроцес и не криеше безпокойството си, че в момента не можем дори да мечтаем, че в близко бъдеще на екраните ни ще оживеят нови висококачествени кинотворби. Съжаляваше, че отсъстват екранизации на произведения от литературната класика, биографични филми, исторически епопеи, филми за забележителни личности, детски кинотворби и ленти, наситени с героични подвизи, социални драми, посветени на благородни каузи. Той казваше, че дори един бегъл поглед върху световната филмография и нейните шедьоври ни убеждава, че те лежат в основата на Седмото изкуство. Такива са творбите на Чарли Чаплин, Айзенщайн, Клер, Реноар, Уелс, Фелини, Висконти, Довженко, Ром и прочие големи режисьори. Тези мисли и множеството негови публикации ни убеждават, че той твърдо и последователно отстояваше здравите, прогресивни, демократични и народни традиции в развоя на отечественото кино. 
На 21 юни 2008 г. се видяхме в писателското кафене, след което ме отведе настойчиво вкъщи. Струва ми се, че самотният домакин изпитваше остра потребност от близки сподвижници и събеседници за разтоварване от потискащата го мъка, която не го оставяше на мира след загубата на съпругата му. Подари ми първите два тома от някогашното издание на "Речник на българската литература". Благодарих му най-сърдечно - същите вече години наред са ценно справочно средство в моите творчески разходки из дебрите на родната литературна мисъл. Цял живот е трупал жадно, ненаситно знания, за да обогатява духовно не само себе си, но и студенти, колеги, приятели, хиляди почитатели на книгата и изкуството.
И въпреки напредналата си възраст - беше прехвърлил вече 80-те - Александър Александров имаше още много неща да ни каже с невероятната си ерудиция, солидна професионална подготовка и постоянно, неудържимо желание и усърдие за работа. За жалост, влошаващото му се здравословно състояние накрая го постави под "домашен арест" и на 24 септември 2009 г. първият дипломиран киновед в България, един от най-известните национални кинокритици си отиде от този свят. С неговата кончина си отиде и един от най-всеотдайните и най-ревностни съзидатели на нова духовна България.