БОЯН БОЙЧЕВ на 55

Боян ИВ. БОЙЧЕВ е роден на 22.07.1971 г. в гр. София. Завършил е руска и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като учител в 93-то Средно училище "Ал. Т. Балан" в София. Лауреат на Международния Пушкински конкурс за учители по руски език през 2017 и 2020 година. Журналист. Редактор на "Пегас", литературно приложение на ДУМА. Член на редколегията на сп. "Атлетика" и сайта www.atletikabg.com. Дългогодишен състезател по дълги бягания и маратон.
Има издадени шест стихосбирки: "Остров Баунти" (1999 г.); "Привикване към делника" (2000 г.); "Райските градини на пустинята" (2002 г.); "Тридесет и петият километър" (2008 г.); "Морски скитник" (2016 г.); "Радост печална да бъдеш..." (2021 г.). Носител на литературните награди "Александър Вутимски" през 1999 г., "Николай Хайтов" през 2011 г., "Иван Нивянин" през 2019 г. и на грамота от СБП за принос към съвременната българска литература през 2020 г. Носител на наградата "Георги Кирков - Майстора" за публицистика през 2024 г. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.



Кафе

Всяка сутрин варя две кафета
Без захар - за теб и за мен,
Те заедно ставаха сладки. Но ето -
Денят вече не е споделен.

Аз те чакам сутрин в десет
До десет на другия ден
И варя всеки път две кафета,
Ти знаеш - за теб и за мен.

Но теб те няма и кафето
Всеки път изпивам го сам,
Така от понеделник до петък,
Двойно горчи, докато знам,

Че ти няма да дойдеш,
Устните като с чаша кафе
Няма със мойте да слееш
Под кафеното топло небе.

А горчи, как кафето горчи
След твойта последна целувка,
Минаха дни, колко чаши изпих,
В колко утайки се лутах.

Сам пия двете чаши полека
с отровния вкус на бадем,
Но пак варя две кафета
Без захар - за тебе и за мен.



Достойна следа

                 На дядо ми Бойчо

В днешния ден на объркани стойности,
На мъртъв идеен стремеж,
Най-трудно е да живееш достойно,
Достойно да гледаш напред.

Най-трудното е достойно да крачиш
Сред разпънати идеали на кръст,
Мислите да са чисти, прозрачни
Пред бездуховния ръст.

Най-трудното е да не свеждаш очи
И с прошка за отминали грешки
Пред бесните хули да не мълчиш,
Най-жестоко е да живееш човешки.

Мозайката е грозно разместена,
Мишената е нашата гръд,
Щом присъдата да си честен
Ни отвежда директно на смърт.



Залез

Оранжевият портокал се катурва
По синята прозрачна покривка,
Отхапвам резенче, струващо
Осемчасова уморена усмивка.

Пия кипнало облачно мляко,
Огладнял от делнични думи,
По устните залепва каймакът,
Вятърът пияно ми клюма.

Отсрещните блокове пламват
Като факли огнено - ритуални,
Превръщам времето в слама,
За да открия порив начален.

За какво розовее тревата,
В очите се крият простори?
Раят е тук, на земята,
Прозорецът когато отвориш.



Когато ти...

Когато всяка сутрин се събужда
В очите ти закачливо слънцето,
Когато затова няма нужда
Да знам сезона на улицата.

Когато ти се любувам като във витрина,
Страхувайки се да не изчезнеш,
Когато мисълта за теб е толкова силна
И преодолява всички премеждия.

Когато те рисувам като красива картина
С поглед, чувства и думи,
Когато те обичам толкова силно,
Че дори граничи с безумие.

Когато те докосвам с нежна мелодия,
Бликнала от най-лиричните струни,
Когато нотите единствено могат
Да разкажат за всичко помежду ни.

Когато си откраднатият от боговете огън
И аз да не те изгубя се страхувам,
Когато ласките ти единствено могат
Да създадат поезия без думи.

Когато знам, че наистина те има
И твоята усмивка е доказателството,
Тогава аз виждам всичко незримо
И се сливам с теб чрез сетивата си.



Морски скитник

Събуждам се всяка сутрин с изгрева,
За да не изпусна нито миг от деня,
А морето така е приказно,
Пурпурна безкрайна синева!

И аз съм тих, по-тих от тишината,
Вперил поглед в хоризонта, озарен
От всичките надежди на земята,
Безкраен, ярък и пресътворен.

С гърдите си да вдишвам морски въздух,
Солени, силни глътки свобода.
На брега стоя – омагьосан и безмълвен
От тази синя необятна синева.

И аз съм там, търсете сред вълните,
Аз съм блясък, хоризонт и ден,
Всъщност аз съм просто морски скитник,
Не мога без морето, нито то без мен.



Граматика

Аз - съществително
С най-различни значения,

Ти - прилагателно
В най-превъзходна степен,

Ние - словосъчетание
С най-важното значение,

Любовта ни - глагол
Винаги в сегашно време.

Получава се изречение -
Удивително, с многоточие,
Продължаващо в безкрайност...



Сонет

Светлината в моя прозорец
Със слънчеви гледа очи 
Омагьосан поглеждам нагоре, 
И се къпя в струящи лъчи. 

Аз чувам смеха ти ромолещ 
Като дъжд, като ручея чист, 
Аз усещам на лятото зноя, 
Нежността на пролетен лист, 

Яркостта на есенен порив, 
Снега на душата ти чист 
И вдигам очи, и се моля 
Вечно над мен да струи

Светлината в моя прозорец - 
Любовта на твойте очи.



Среща с морето

Поглъщам с всичките си сетива морето, 
За да ми стигне до следващата среща.
Поемам соления му въздух, 
За да мога аз да дишам.
Очите ми се ненаглеждат в синьото, 
За да ми е ясен взорът. 
По устните - соленият му вкус, 
За да ми е сладко после.
И пясъкът по стъпалата ми полепва, 
За да стъпвам леко и уверено. 
Усещам неговия вятър, 
За да е попътен в платната ми. 
Поглъщам с всичките си сетива морето
И чакам следващата среща. 



Червеният мак

Няма как да приема този свят,
Няма как.
Не случих на време, но в мене
Тупти червеният мак.
Днес съм отречен. Аз съм грешен,
Жертвен агнец.
Днес всеки се моли: кумири, идоли,
Златен телец.
Днес не всеки се моли: вярва ли в Бог,
Вярва ли?
Властват днес алчните варвари,
Властват варвари…
И в училище учат само неравенства,
Неразрешими.
Приемаш, свикваш, пиянстваш,
Животът неуловим е.
Днес аз съм обречен. Отречен.
Наивник съм цял.
Отречен, но възкръсващ и вечен е
Светлият идеал.
Свобода, равенство, братство -
Ще лумне пламъкът пак.
Няма как да приема този свят!
Пламти, пламти червеният мак...



Созопол и поетът

             На Лъчезар Еленков

Поетът стои и ми разказва
За стария Созопол. 
За квартирите по старите къщи, 
За гъркините, които готвели 
Страхотно вкусно. 
За малките калдъръмени улички, 
Ухаещи на море и дъхави смокини, 
За двата ресторанта, където
Сядали художници, артисти и поети, 
И всички, разговарящи със музите.
В музея амфората сигурно си спомня 
Стария Созопол. 
И аз виждам Поета на двадесет и шест, 
Как плува от кея до плажа
Всеки ден. 
Виждам старите калдъръмени улички, 
По които Поетът върви 
И реди като камъни своите рими. 
Старият Созопол, 
Където морето също съчинява в рими, 
Чайките рисуват небесните картини 
Вятърът докосва смокиновите струни, 
Барабани по капандурите 
И създава тази вечна музика, 
Тази далечна приказка
За стария Созопол. 
И аз на двадесет и шест 
Бях неукротената стихия 
И тръгвах с плуване 
Да стигна хоризонта. 
Поете, което ти разказваш, 
За мен е по-красиво 
От пазара с хиляди дрънкулки 
На днешния Созопол. 
От пазара на живота, 
Пазар за роби...
От ресторанти и хотели нови, 
От суета и от окови.
Само морето все е същото, 
Вълните идват и се връщат. 
А аз, един поет, стоя на плажа, 
Търся хоризонта 
И се чудя след години, 
Някога в Созопол, 
Някому какво ли 
Мога да разкажа?