Възможната лява политика

Две загадки се крият в заглавието: (1) що е ляво и (2) какво ляво е възможно в политиката през 2025-2030 г. в България и в Европейския съюз.
Въпросите не са без значение, още повече че видни фигури от левицата обясняваха че вече „няма ляво, няма дясно, има простичко и ясно“, политиката имала само експертен характер.

Що е „ляво“, все пак?

„Лявото“ има дългогодишна история.
Да припомним, терминът „лява политика“ се свързва с Френската революция (1789-1799 г.) и за първи път се използва, за да обозначи хората, които подкрепят радикални промени в политическата и социалната система. По време на заседанията на Френското национално събрание (1789 г.) делегатите седели според политическите си възгледи: отляво на председателя седели революционерите, които подкрепяли промяна, социално равенство и премахването на монархията (републиканци, демократи и привърженици на народното управление); отдясно на председателя седели монархистите и консерваторите, които защитавали традиционния ред, монархията и йерархичната структура на обществото.
Затова „лява политика“ като част от идеологическата медиана - оттогава и досега, се свързва с идеи като повече свобода, повече равенство, по-висока степен на социална справедливост, ограничаване на привилегиите от всякакъв род и защита на правата на обикновените хора. Т.е. „лявото“ подкрепя ценности, които днес се наричат общочовешки, за разлика от по-ниския клас „евроатлантически“.
Но ако ценностите са общочовешки, има ли интереси и сили, които са против тези ценности, които са „десни“? Разбира се! Десницата не говори за свободни хора, а за непорочни „свободни пазари“; за „видимата ръка“ на обществото, а за „невидимата ръка“ на пазара - навсякъде и във всичко; не мисли за икономически ползи и социални блага, а за повече печалби; за демократични промени, а за стабилност и ред; за равенство на достъпа, а за по-голямо неравенство и достъп според доходите и богатствата; за по-плоска социална структура, а за „плоски данъци“; за по-демократични решения чрез референдуми и допитвания, а за високо разположени центрове на решения, вземани от „елити“. И най-важното десницата е категорично против обща (обществена, кооперативна и друга собственост), а за абсолютен примат на частната собственост, при която по-голямата част от хората се търгуват и продават на „пазари на труда“. Т.е. човек не е свободен човек, встъпващ в обществени отношения, а обикновена пазарна стока, чиято цена се мени според търсенето и предлагането. Казано на икономически език, цената на работната сила е разход за капиталистическата система, който трябва абсолютно и относително да се намалява. Когато властта се заеме от десницата, финансовите потоци се насочват не към обикновените хора, към унижените и оскърбените от системата, а за „подпомагане на бизнеса“ под формата на субсидии, фондове, програми, подкрепа на десни НПО-та, публично-частно партньорство (печалбите - за капитала, разходите - за обществото) и т.н.
Така че по дефиниция управление с превес на десницата е винаги в полза на олигархията, т.е. плутократично („на олигарсите, от олигарсите, за олигарсите“). Две съществени добавки към тази теза. Първо, в съвременността олигархията е глобалистка, олигарсите нямат род и родина, а се ползват от „свободното движение на хора“ с много пари - днес са тук, утре - другаде. Второ, центристките партии аксиоматично се придържат към властта на управляващите, те се накланят към предложенията и решенията на „силните на деня“.
От горните изводи следва, че левицата е много богата като понятие и като проява. Най-вляво са разположени социалистите, които са против капиталистическата експлоататорска система; до тях се нареждат социалдемократите, които приемат капитализма, но от тип „капитализъм с човешко лице“, общество и икономика с хронични заболявания. И едните, и другите са категорично против имперското мислене, войните, неравенствата, олигархията и плутокрацията. Към левицата може да се причислят и част от „зелените“, защитаващи правата на природата като общочовешко благо (а не като частно владение), борещи се против глобалното затопляне, обоклучаването и опустиняването на обкръжаващата среда.
Мнозина обаче ще кажат: „едно е теорията, съвсем друго - практиката“. „Нямало какво да се прави…“

Какво наистина може да се направи?

Да започнем с един предварителен въпрос: колко са потенциално левите хора в България (и в Европейския съюз)? Десницата се състои от известния 1% свръхбогати капиталисти и блаженстващи рентиери, плюс още около 5% свръхобразовани с високи доходи, плюс около 4-5% държавни служители – кметове, военни, полицаи, прокурори, съдии и други, ползващи се апетитно от държавната баница. Сумарно „десните хора“ са около 10%. Има една друга група хора, които статистическите проучвания (грешно наричани „социологически“) не могат да разшифроват - това е групата на „достатъчно доволните“ от състоянието на доходи и собственост, тя е към 30%. Остават почти 1/3 от гражданите, които и в България, и в ЕС, са потенциално „леви“ хора.
Диагностиката на заболяването „защо потенциално левите хора нямат реално политическо представителство“ е трудна задача. Без да абсолютизираме, все пак няколко симптоми на болестта са видими. Първо, предателството на елитите - както на левите, така и на „народните“, „демократичните“ и други подобни политически партии; обещаваната в началото „демокрация“ не се институционализира чрез национални и местни референдуми; леви партии прокараха „плоски данъци“ и назначиха олигарси в управлението; европейската левица залитна към идеите на „ESG клуба“  за „многообразие, равнопоставеност и включване“, обещавайки многополовост и трансджендъризъм. Второ, някои леви партии инсталираха на върховете си нетърпими за левите хора лидери, водачи и представители в НС и ЕП: преоблекли се бивши десни (напр. от СДС, лесно преориентиращи се „безпартийни“), свръхбогати интересчии и панаирджии, агресивни деца и внуци на „червената аристокрация“, сделкаджии с десни далавераджии, обикновени апаратчици с мерак за забогатяване. Както камъните имат тенденция да падат поради гравитацията, така и симпатизантите на левите партии в България и в ЕС намаляват трагично.

Другият проблем

Но левицата има друг основен проблем за решаване - какъв да е алтернативният път напред. Не е толкова важно кой от кандидатите за оглавяване на БСП ще спечели вътрешната битка, а каква Програма ще бъде приета за хоризонта 2025-2050 г. Програмата не се изговаря на Конгрес, а се обсъжда най-широко и за дълго време, при това с научните и академичните среди, а също и с потенциалните леви хора. Без кон няма ездач; без Програма лидер няма.
Акцентирам върху Програмата, понеже тя е „пътеводната карта“ на всяка партия.
Но какви са реалните възможности на БСП-ОЛ във властта?
Те са, на първо място, свързани с няколко 100% твърди позиции при писането на Програмата за коалиционно управление: борба не за „победа“ на нечия страна и вечна подкрепа във вечна война, а за дипломация и световен мир; тотална война с корупцията; конкурсно начало навсякъде и във всичко и прекратяване на партийната шуробаджанащина; „вода и ток“ за всички, по всяко време и навсякъде - чрез държавни инвестиции в обществена, а не в частна, собственост; максимум до 3% от БВП за отбрана; преразпределение на БВП чрез държавата до 50%; работа за всички; справедлива и равна пенсионна възраст и пенсии с таван, но в съотношение 1:3 минимум-максимум; въвеждане на прогресивно данъчно облагане, при което МРЗ се облага с 8%, а максималните доходи - до 25%; прогресивно данъчно облагане на корпорациите; прогресивно облагане на наследствата; високо данъчно облагане на рентите; трудово възнаграждение на „народните представители“ в размер на 3 МРЗ и без ползване на привилегии и служебни автомобили (освен за Председател на НС); преместване на столицата в Монтана.
Ако сте се замислили само върху преместването на столицата в Монтана, значи сте приели предходните предложения!
Но тук няма уловка, ако столицата се премести наистина в Монтана или в друг град, със сигурност и градът, и областта ще се развият доста по-бързо; народните представители ще бъдат по-наясно с реалните проблеми на „народа“, отколкото на жълтите павета; накрая, не е бе значение, че в тези градове журналистите и протестиращите ще са малко, така че НС ще работи на спокойствие.