Лъчезар Еленков - знаменосец на социално-гражданското художествено слово

Изминават вече шест години, откакто ненадейно ни напусна на 6 септември 2020 г., а не мога да повярвам, че не е между нас, неговите приятели, колеги и съмишленици. Възползвам се от навършилата се 90-годишнина от рождението му, за да си припомним за неговата личност и неоценимия му принос като общественик, както и за присъствието му в националния литературен, духовен и политически живот.
Лъчезар Еленков е роден на 21 юли 1936 г. в белоградчишкото село Горни Лом. В младостта си май че е объркал професионалния си път, когато отива в Москва да се учи във Висшия нефтен институт. Завършва го, но никак не му е по сърце придобитата през 1966 г. професия. Затова завършва и специалността Българска филология в Софийския университет, която му дава солидна основа за неподозираните му бъдещи творчески литературни изяви. Това предопределя окончателно и неговия сетнешен път.
Започва литературната си дейност като заместник главен редактор в редакция "Младост" в Радио София (1967-1974). Сетне две години е редактор в българо-съветския алманах "Дружба", за да го видим през 1976 г. вече като секретар на СБП. Това му дава възможност да натрупа опит, да навлезе все по-уверено в литературното пространство и да сътрудничи на най-популярните ни литературни издания, където творбите му се радват на подчертано гостоприемство.
През 1967 г. по лавиците на книжарниците ни се появява дебютната му стихосбирка "Отвесни градове" (изд. "Народна младеж"). "Нейното издаване - спомня си Евтим Евтимов - не се оказа лесно, защото ръкописът беше позалежал и трябваше да се състезава с няколкостотин други, чакащи за излизане от печат." Три години по-късно младият Лъчезар Еленков ще зарадва читателите си с второто си самостоятелно издание - "Забранена трева", която покачва творческото му самочувствие и му помага да се добере до едно от най-стойностните си поетични постижения - "Гранитово" (1975). На тази творба, както е споделял и пред мен, поетът придава особено голяма значимост в израстването си като литературен творец. По своята същина това е епопея, химн на драматизма, себеотрицанието, героизма и трагизма в антифашистката борба, която Лъчезар Еленков възвеличава и издига на най-високия пиедестал в най-новата ни история. Това е книгата, с която авторът й се гордее и се радва на заслужено признание в литературните и обществените ни среди.
През 1977 г. излиза от печат поредната му поетична книга "Нулев километър", последвана от "Безкрайни мостове" (1978), "Родена от морето" (1978) и др.
Устремното му навлизане в света на родното поетично слово продължава и по време на пребиваването му през 80-те и началото на 90-те години в Москва, където ръководи Българския културно-информационен център. Не по-малко плодотворни за поета се оказват и първите години на XXI век, въпреки настъпилия недостиг от духовен въздух, наложен от вероломното и безразсъдно нашествие на т.нар. демократични промени. През 2005 г. предлага на читателите си своя „Дневен фенер“, в който включва стихове, които не са намерили място в предишните му книги. А през следващата година се представя с ново издание - "Часовникът", посветено на 150-годишнината от рождението на Димитър Благоев - Дядото. Още по-благодатна за него се оказва и 2007 г., която му носи две нови заглавия - "Русото глухарче" и "Светлина от лебед".
Поезията на Лъчезар Еленков завладява с емоционалната си проникновеност и, за разлика от други наши съвременни поети, се откроява със страстния си социално-граждански патос. Той прониква доминиращо и в целия му поетичен свят. Агресивните негативи на социалния климат болезнено резонират в чувствителната му душевност, особено в стихосбирката "Дневен фенер":

Човек на ъгъла стои. Страшилище
е този град, в бетон облечен.
Живота си строшили, ще мълчим. А ни боли,
че вие ден обречен.
                      
("Столица")

Да вземем което и да е негово стихотворение, ще усетим острата непримирима реакция на твореца, който отразява напрегнатия пулс, високите градуси на нашето сложно и объркано време и винаги отстоява мъжествено непоклатимите позиции на своята човешка и творческа същност.
Верен на творческото си кредо, Лъчезар Еленков не остава чужд и на съвсем естествените човешки преживявания, кореспондиращи и с интимния му свят. В стихосбирката си "Светлина от лебед", например, поетът се разкрива като нежен лирик, допускайки ни до тихите потайни лабиринти на своето битие. Това произведение, както отбелязва и известният ни литературен критик Димитър Танев, е своеобразна равносметка на човека и поета Лъчезар Еленков, въпреки че съдържа само интимна лирика. Но и тук той е първичен, изначален, изскубнал се от битийните обсади.
И в стиховете си, писани през последните години, той ни внушава, че не е в състояние да се отскубне от кръвната си сроденост със социално-гражданската тема: 

Градът навън - най-зимно пременен!
И душите наши 
все така ръмжат 
в прегръдката му от бетон студен. 

("Ледена неделя")

В редица свои творби авторът дава израз на синовното си преклонение пред някои световно известни литературни имена като Пабло Неруда, Ярослав Ивашкевич, с които се е познавал лично, или пък към Владимир Хлебников, Франц Кафка, Мигел Ернандес (един от най-големите поети на Испания, покосен от туберкулоза във франкистки затвор през 1942 г.). Към тази забележителна плеяда от високо надарени творци той не се колебае да причисли и Александър Вутимски - един от най-ярките представители на младата ни поезия в края на 30-те и началото на 40-те години, погубен също от безпощадната жълта гостенка в разцвета на младостта и творческите си сили.
Разкривайки самите съществени черти от портретите им, поетът си поставя за цел да изрази, както споделя и самият той, чувствата си на признателност към тях, да надникне, доколкото е възможно, в творческите им страсти и житейските им стремления.
Още с появата на първите му произведения през младите му творчески години Лъчезар Еленков привлича погледите на литературната ни критика. Сред първите му отзивчиви литературни ценители откриваме имената на Атанас Свиленов, Иван Спасов, Минко Бенчев, Михаил Василев, Румяна Узунова, Симеон Хаджикосев и др. Още тогава мнозина от първите му литературни критици бързат да подчертаят приоритетното му пристрастие към антифашистката тема, на която ще остане верен до сетния си земен ден. В някои от публикуваните отзиви и рецензии анализаторите стигат до извода, че поетическите му търсения са продиктувани от стремеж да се добере до нови, модерни поезии, преди всичко във формата на стиха. Освен това мнозина са впечатлени от неговата образност и ритмика, а също така и от баладичната обагреност на някои от поетичните му творби. Именно появата на своеобразно творческо новаторство предизвиква известни резерви при постъпването на ръкописа му "Отвесни градове" в младежкото ни издателство. А това до голяма степен забавя дебютната му книга.
Когато се разхождаме из интересния му и доста съдържателен житейски и творчески път, не можем да не изтъкнем, че Лъчезар Еленков се нарежда сред най-духовно сродените български поети и писатели с Пазарджик и региона. През 1996 г. той гостува в Клуба на дейците на културата в града. Тогава за неговото творчество и присъствието му в националния ни литературен живот говори Марин Кадиев. А след като Лъчезар Еленков стана директор на "Български писател", организирахме с подкрепата на общината на 18 януари 1999 г. представянето на съюзния вестник. 
Поетът проявяваше удивителна отзивчивост и никога не загърбваше покани за гостуване в Пазарджик. Така на 16 юни 2005 г. представи в Младежкия ни дом художествено-документалната си книга "И никога да не забравяме", посветена на Георги Жулев, загинал като началник-щаб на батальон през 1937 г. в разгара на Испанската гражданска война. На 28 юни 2008 г. той отново бе сред своите приятели и почитатели от града ни, придружен от Драгомир Шопов - главен редактор на в. "Моята вяра". В зала "Устрем" на Младежкия дом двамата изнесоха авторски рецитал, посрещнат въодушевено от публиката. Лъчезар Еленков впечатли аудиторията с емоционално поднесените си стихове от новата си поетична книга "Русото глухарче".
Както винаги, така и тогава, разпали духовете с внушителния си баритонен артистичен глас, чрез който поетичното му слово стигаше нахлуващо в мислите и сърцата на слушателите му. След това той разказа за огромните усилия, които са положили заедно с известния български художник Георги Недялков през 1991 г., за издигането на внушителния Паметник на Христо Ботев в с. Задунаевка, Бесарабия (днешна Украйна). Тогава на 2 юни се стичат повече от 20 хиляди българи, за да сложат признателно чело пред безсмъртното дело на този недостижим връх на българската нация. За ознаменуване на паметното събитие пристига Одеската телевизия, но няма екип на БНТ, няма го българският посланик от Москва, няма официални български правителствени лица. Да не говорим за унизителното пренебрежение, демонстрирано от всевъзможните родни медии.
Спомням си и други наши срещи. На 15 април 2010 г. в зала "Георги Кирков" на "Позитано" 20 представи художествено-документалната си повест "Живот в полет", отразяваща бурния всеотдаен житейски път на Продан Табаков, воювал като командир по фронтовете на Испанската гражданска война, загинал през 1941 г. в началото на разгръщащата се въоръжена съпротива у нас срещу фашизма.
Последната ни среща с него беше през февруари 2020 г., когато дойде в Клуба на журналистите (ул. "Граф Игнатиев" 4) за премиерата на моя книга, но ми се видя малко отпаднал. Вероятно в себе си носеше тегобата на някакво заболяване, за което и дума не беше обелвал. Изглежда беше вън от нрава му да занимава другите с връхлетелите го здравословни проблеми. Очевидно не беше във ведро настроение и ми се стори определено несловоохотлив. Възползва се от случая и ми подари последната си книга, посветена на Вапцаров, към чието творчество и дело изпитваше вроден афинитет и допринесе със съпругата си Тамара за популяризирането немалко на първородния син на баба Елена Вапцарова и в Испания.
По-късно, през лятото, го потърсих по телефона вкъщи, но незаменимата му житейска сподвижница Тамара прошепна с отпаднал глас, че е постъпил в болница. На 6 септември 2020 г. Лъчезар Еленков отлетя от белия свят, завещавайки ни забележителното си творческо и човешко дело, което го нарежда завинаги в пантеона на заслужилите талантливи литературни творци и достойни българи.