Никола Вапцаров - по-жив и по-актуален от всякога

На 23 юли 1942 година в зловещия тунел на гарнизонното стрелбище в София бе разстрелян със своите другари от екзекуционен взвод най-вдъхновения поет на нова България - Никола Йонков Вапцаров. 
Палачите му си помислиха, че след неговата смърт, той ще бъде обречен на забрава, но жестоко се излъгаха, защото стиховете му влязоха през парадния портал в Пантеона на безсмъртието, а името му възкръсва като жар птицата  феникс от пепелищата на забравата. 
От неговата смърт отминаха 84 години, но явно че и днес стиховете му стряскат насън и наяве някои псевдовеличия в съвременната ни литература. Уплашени от непомръкващата слава на Вапцаровата поезия, те се помъчиха да издигнат  стена между нея и народа, използвайки сегашното време на преоценка на близкото минало и историческите кумири в него. 
Време, в което свободата на словото се превърна в слободия, време, в което някои не се посвениха да залеят всичко свято и неосквернено с кал и помия.  
Въпреки опитите им да зазидат гласа на поета и да го превърнат в немощен предсмъртен вопъл, безследно  затихнал в каменната глухота на затворническите стени, Вапцаров днес е жив и актуален повече от всякога със своите “Моторни песни”. Към хулите на набедените български литератори се прибавиха и отчаяните опити на македонската литературна критика да си присвои Вапцаров и да го превърне в икона на своята национална литература. 
Уви! Всуе се морите?  
Вапцаров е бил и ще си остане един от най-великите български поети, чиито стихове завинаги ще останат в златния фонд на българската духовна култура. 
Нещо повече, те се родеят в европейската поезия със стиховете на поетите-антифашисти като Федерико Гарсия Лорка, Муса Джалил, Иржи Волкер, Юлиус Фучик, Жак Декур и други бележити творци.
Колкото по-жалки са фарисеите, толкова по-велик е творецът, който и днес е скъп гост във всеки български дом, а поетичните му послания за свобода и социален прогрес отдавна са прекрачили държавните ни граници и са придобили общочовешки измерения. Те разкриват суровата правда на живота без грим в България през 40-те години на миналия век, който удивително прилича на днешното време на духовен разпад, нихилизъм и мизерия. 
Едва ли този, който написа “ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя”, би бил щастлив, ако  се надигнеше от гроба си и видеше просяците по мраморните площади, тийнейджърите, които шмъркат кокаин, момичета, които се продават за жълти стотинки по тираджийските паркинги и клошарите, които бъркат в кофите за смет за къшей хляб.
Заедно с пропитите с революционна романтика и оптимизъм, стихове, Вапцаров ни остави и стихотворението си "Прощално”, което и до днес си остава ненадминат бисер в любовната ни лирика със своята болка и тиха тъга по неосъщественото щастие с любимата. 
Хората които ценят истинския смисъл на нещата от живота, винаги ще го обичат, напук на палачите и плювачите, защото той бе “един от хилядите неизвестни от фабрики, канцеларии и села, които миришеха на вкиснато и псуваха  сърдито".   
Първите се опитаха да зазидат гласа на стиховете му, сред затворническите стени и да изтрият от паметта на народа спомена за поета - огняр, чрез неговото физическо унищожение. А вторите, духовните лилипути, в по-ново време страхувайки се от величавата му сянка се опитаха да го изкарат демодиран пролетарски графоман, безнадеждно остарял, според съвременните схващания за поезията. 
Но напук на тях, след неговата смърт, стиховете му със своята неподправена лирика, ярка пластичност на художествените образи и революционен патос не само, че не бяха забравени, а по невидими пътища достигнаха до сърцата на хората и се превърнаха в кодиран знак за борба, в посланици на надеждата и в предупреждение към всички онези които се стремят да възродят от пепелищата уродливия призрак на неофашизма. 
Защото той вярваше, че в мир и в бурни времена ще бъде винаги с народа си и ще разговаря като жив с живите!


ПРОЛЕТ

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет. 
Пролет моя, моя бяла пролет 
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани. 
Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора…
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя. 
Пролет моя, моя бяла пролет.
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и умра на твойте барикади!