Далеч от хамелеоните

Беше наследил къщицата на върха от дядо си и с нея бяха свързани най-хубавите му детски спомени. Всяка ваканция баща му го водеше тук и той обикаляше със стареца, а тогава бе само на шейсет и пет и съвсем не беше старец, а жилав корав селянин, който се грижеше за малкото си стопанство, садеше в градината какво ли не, грижеше се за коня си и двете козички, купил ги, за да има винаги мляко за малкия, а и за него. Сам правеше сирене, умееше и да готви, останал рано вдовец. И всичко това, докато внукът спи, а събудеше ли се, го учеше да язди, да обикалят по поляни и хълмове, да берат заедно билки и гъби, да извеждат козичките на паша и докато те пасяха, дядо му изваждаше кавала си и от него се разливаха най-прекрасните мелодии, които бе чувал, а ехото ги повтаряше.

Тогава за първи път ли усети магията на музиката, за да я преоткрива през целия си живот и да се потапя в нея? Тогава за първи път ли откри красотата на природата, от дядо си ли наследи любовта си към нея и животните? И още - магията на ония български легенди, които му разказваше той за самодиви и караконджули, за Крали Марко и самодивските хора по пълнолуние и за оная открадната риза, без която самодивата губи свободата си. И така става пленница на момъка, който я е взел, за да се ожени за нея, докато успее да си я върне и избяга при дружките си. Бе ставал нощем, за да ги види по пълнолуние, но освен луната и сенките на дърветата не виждаше друго и си лягаше, за да ги намери в съня си. Оттогава ли той се прекланяше пред женската красота и я рисуваше непрекъснато като Майстора, но неговите нарисувани жени бяха различни, модерни, съвременни, ала във всяка от тях гореше оня самодивски огън към свободата.

Колкото повече растеше, толкова по-рядко ходеше при дядо си. Учителят му по рисуване бе открил дарбата му и бе помолил баща му да го подготвя през ваканциите за академията. Баща му бе махнал с ръка.

- А бе, щом смяташ така... добре. - С учителя му бяха приятели от деца. - Не че драскач къща храни, като те гледам теб...

- През всички времена художниците, и най-великите, са били гладни и бедни. Но са имали меценати... Изкуство е това, брат.

Беше в Париж, когато научи, че дядо му е починал и му е оставил на него къщицата на върха. През сълзи си спомни детството си, което беше като вълшебна приказка. Ония нощи по пълнолуние, когато чакаше самодивите. Ония запленили го завинаги мелодии на кавала. Изгревите и залезите, реката в ниското, в която ловяха мренките с голи ръце, ездата на коня по планинските пътеки, разказаните легенди за хайдути и воеводи, смесването на фантазното и реалното и цялата онази красота на природата, в която се потапяше, наблюдавайки я отгоре. Дядо му му бе разкрил един невероятен свят, който не би открил сам в града, бе го дарил с богатството да умее да вижда, да усеща и да обича красивото. А и доброто. Нямаше да го забрави никога, обеща си.

Ала го забрави, увлечен да подготви дипломната си работа, да я защити успешно, да реди изложба след изложба, за да наложи името си сред най-добрите, и го постигна, когато четката му завъртя онова самодивско хоро по пълнолуние с цялата онази женска прелест на голите тела и метнатите бели ризи по поляната и със скрития младеж в храстите, протегнал ръка да открадне една от тях. С тази негова картина възкръсна и дядо му в паметта му. Усети го до себе си. Той му даде и сила да противостои на мъжа, който го бе извикал в кабинета си.

- Чудя се как са допуснали картината ти на Обща художествена... А бе, момче, за тебе трудов делник няма ли, като искаш да рисуваш жени, иди на полето, нарисувай някоя и друга звеноводка, иди в завода да рисуваш кранистки или стругарки, трудовата жена да е твоя кумир. А какви са тия голотии, тия жени по пълнолуние? Вземи си бележка, за да не те викам втори път и да не ти е за последно първото участие.

Отговори му, че това е българска легенда, по нея са писани и приказки, навярно той е чел като него само старогръцките митове и легенди, а ние си имаме наши, по-хубави, български, които дядо му, трудов селянин, му е разказвал, и си тръгна с достойнство, без да обещава каквото и да било.

За следващата изложба подготви картина с Крали Марко и коня му шарколия. Ако не бе обичал коня на дядо си, ако не бе усещал всяко негово мускулче под себе си, ако не бе четкал гривата и опашката му и не бе го галил по муцуната, пъхайки му и някое друго захарче, ако не бе преглеждал дългите му изящни нозе заради подковите, едва ли би могъл да нарисува коня толкова добре. А Крали Марко бе с одухотвореното и подмладено лице на дядо му, чак баща му се шашна, като видя картината, и го тупна дружелюбно по рамото.

- Ще стане от теб художник, и то добър художник! - призна. - Ама намери време да си прегледаш и имота. И да си припомниш колко е красиво там. Ще ти хрумнат и разни идеи...

За първи път баща му разговаряше с него като с равен.

А и оня от кабинета, който направо си го бе заплашил, го тупна окуражително по рамото, а после му размаха пръст.

- И те следя, момче, да знаеш. Поемеш ли в погрешната посока, ще ти изгори талантецът. Поучи се от колегите си!

Те вече бяха познали и да му завиждат. От картините му струеше много светлина, рисунъкът бе невероятен, цветовете жизнерадостни, нюансите дълбоки и загадъчни. Откупваха се бързо и от чужденци. Най-добрите му приятели уж се радваха, а зад гърба му злословеха. Не разбра веднага, бе се влюбил в изключителна красавица, искаше да се ожени за нея, но всички го предупреждаваха: "Внимавай! Дядо й е бил фабрикант!" "Че аз да не се женя за дядо й? За нея се женя! А тя не е богата, баща й е портиер." И се ожени за нея въпреки предупрежденията.

Но неприятностите не закъсняха. Започнаха да не допускат картините му на общите художествени изложби. Намираха някакви извинителни причини. Не бил в темата, блазнела го дребнобуржоазията. Тогава направи самостоятелна изложба. Намери галерия в Културен център на друга страна, която да я предложи на ценителите. Изложбата имаше успех. И точно за това се нахвърлиха още по-яростно отгоре му. Ала той продаде почти всичките си картини.

После времената се смениха. Жена му успя да си върне доста от заграбеното от дядо й. И да го обнови. Намери свестен управител на фабриката, който върна предишната й жизненост. И вече носеше приходи.

- Не е нужно толкова да се трепеш с рисуване - казваше му тя. - Би могъл да си дизайнер на кожените ни облекла.

- Аз никога не съм бил моделиер. И едва ли ще ви бъда от полза.

И продължи да рисува. Рисуваше я, когато на нея й останеше време, рисуваше децата им, които винаги бяха на негово разположение, рисуваше кучето им, но мечтаеше за по-широки хоризонти, за всеобхватност, която щеше да намери единствено горе на хълма, в къщицата на дядо си. Бе обновил двете помещения, превърнал и кухнята в стая, бе направил навес и до него малка кухничка с всички удобства в нея, за да се преместят тук сред природата и красотата й. Само че жена му не искаше и да чуе в началото. Тя вече имаше толкова ангажименти в града, а и децата им трябваше да учат в един или друг университет. Не пожелаха в чужбина и това бе добре.

И тогава той се реши да им каже:

- Ще се кача горе. Ще рисувам там. Когато искате, ще можете да идвате...

Жена му онемя. Децата се възторгнаха.

- А ще можем ли да идваме с гаджетата си?

Той се стресна. Нима вече имаха и гаджета? Толкова ли бяха пораснали? Без да забележи? Погледна към жена си, тя все още приличаше на момиче. И ревност сви сърцето му. Тоя управител да не би...?

- Винаги, по-всяко време. - И се обърна и към нея. - Отнася се и за теб.

- И аз... с гадже? - засмя се.

Той само повдигна рамене.

- Твоя воля - каза го, а можеше да заплаче.

Тя се разсмя с цяло гърло. И дълго се смя, преди да каже:

- Мога да се доверя на управителя изцяло. А и на децата ни. И да дойда с теб и да живея с теб. Толкова съм уморена от всичко. От предателства, от илюзии, от хора, които са сменяли цветовете си през годините. Дори и от работата във фабриката, чувствам се неподготвена за нея. Изискванията са вече други. А и синовете ни, които са добри и ни разбират, искат вече да са самостоятелни, макар и да не признават. Да им оставим всичко тук и да бъдем само двамата като младоженци. Не зная колко време още ни остава, но искам да бъда всеотдайната жена за теб и ти за мен всеотдайният мъж. И няма да те ревнувам от рисуването ти. Ще вървя до теб, ще ти нося палитрата, ще чакам да свършиш, затаила дъх до теб. Защото зная, че си голям художник. И не се пречупваш лесно. И още нещо зная, че природата ще ти върне онова, което тук ти отнеха колегите ти. Ти не се отказа от мен, когато те притискаха да го направиш. Не се отказа и от картините си въпреки завистта и заплахите и непризнаването от някои. Ти доказа себе си, а аз това го уважавам във всеки. Ама май и ти се поумори... - Пое си дъх, усмихна се и сложи ръка на рамото му. - И хич не си мисли, че се жертвам, като се качвам с теб горе. И мен са ме възпитали в любов към природата и широкия всеобхватен хоризонт. И всичко, което ти обичаш... го обичам и аз. Дори и дядо ти, когото не познавам, но зная, че е жив в теб... Както и в мен са живи предците ми. Както и ние ще останем в децата си... С най-доброто, което сме им предали.

Когато най-сетне се качиха на върха, оставили колата в ниското и с раници на гърба с най-необходимото, естествено, и с боите, и с палитрата в дървената кутия, метната през рамото му, тя плесна с ръце:

- Господи! Бях забравила колко е красиво!

Той само преглътна. Детството му го прегърна, миналото, красотата, желанието да я сграбчи и пресътвори на мига го оставиха без дъх. Пое жадно от кристалния въздух. И се почувства като Антей, стъпил здраво на земята, за да се зареди с цялата й мощ и енергия.

Щеше да започне веднага. Не утре, сега...

Весела Люцканова Иванова е родена в София. Завършва гимназия в Ловеч и Висшия инженерно-строителен институт (ВИСИ, днес ВИАС) в София. Била е редактор във вестник "Строител", заместник-директор на Литературния фонд в СБП, редактор в издателство "Народна младеж". Сътрудничи с разкази за в. "Студентска трибуна", "Пулс", "Вечерни новини", "Строител", "Литературен фронт", сп. "Пламък" и др. Заедно с двете си дъщери основава издателство "Весела Люцканова". Автор е на над 30 книги – романи, сборници с разкази и новели. Произведенията й са преведени на много езици. Весела Люцканова е първият автор на научна фантастика в света, който споменава думата "клонинг" – през 1975 г. в романа си "Клонинги". Носител е на наградата "Голямото читателско жури", както и на 25 първи награди за разкази, публикувани в пресата.