Крем Калиопа

Любомир НИКОЛОВ е роден през 1961 г. в София. Завършил  е психология в СУ "Климент Охридски". Специализирал във Варшавския университет.
Работил е като клиничен психолог в Медицинска академия и изпълнителен директор на проект на ЕС по програма "PHARE-Lien". Има публикувани научни студии по психология. Негови разкази са отпечатвани във в. "Капитал", "Труд", "Литературен вестник", "Стършел", сп. "Съвременник", "Знаци", "Страница", "Инсайт" и др. Други са включени в няколко антологии със съвременни български разкази.
Носител е на наградата "Чудомир" за 2008 г.

До към осемнайсет виждаш в света някаква хармония. Чувстваш я с кожата си. Сигурно е от дълбокия сън, сигурно защото очите ти още се чудят, а мозъкът ти вижда отвъд обясненията. Остава само да си подредиш думите, да се прокраднеш в разговорите на другите и тихите ти думи да бъдат чути. Звучи просто, нали. Пробвам. Подреждам си думите. Казвам неща, нагарчащи от философска интоксикация, обаче никой нищо не чува. Мигат неразбиращо. Всички са си наврели айподите в ушите. Не ме занимавай, кимат в такт, аз слушам тая група, тя е по-интересна от теб. Тая група, хал хабер си няма от теб, що ги слушаш, а? Пробвай викат, пробвай. Ей тия, направо къртят. Кво къртят, чудя се. Абе къртят не е глагол бе, къртят е степенуване. Чуй ги, стига си плямпал.

Хубаво, реших да ги чуя. Източих албума и дните тръгнаха странно. Нищо и никаква музика, а времето колабира и денят става сън. Слушаш няколко часа и светът се изкривява. Нещо не е в ред. Трябва да има ред, мисля си, като това например, като станеш, да си намериш дрехите, случките да стават една по една, да не бързат да се превръщат в странни събития, а музиката да не обърква деня. Но всичко е възможно. Ушите са най-слабо ползваният орган. Ушите са авариен изход към неподозираното. Толкова бийт, толкова емоции могат да влязат оттам, че разумът се настанява извън мозъка. Става летлив, става дори щастлив, уплашен, става неуверен в себе си, понякога заеква или се възхищава прекале-е-ено, флегматично дълго. Чува цветове. Лети и диша. Глухите са по-тъжни от слепите, знаете ли? По-тъжни са - това е научен факт.

Та онзи албум, за който става дума... не го зареждайте. За нищо на света. Не го давайте на приятели, дори на враговете не го давайте.
 Психарски албум, транс. Цял ден може да слушаш и всеки път чуваш нещо ново. Мозъкът ти чува неща, несъществували преди. Нови мисли ти влизат, все едно един сателит работи само за теб. Най-добре да слушаш полузаспал. Но, не и по улиците, по улиците е малко опасно, пробвал съм.
Албума е фри, обаче го слушате на ваша отговорност. Така пише в сайта. После с дребни букви - забележка: Ние не отговаряме за това, което ще ви се случи. Рекламни трикове всякакви, помислих си и го дърпнах. Аз по принцип не чета дребните букви. Продукта не е съставките, нито последствията, нито бомбастичния словоред на копирайтъра. Продукта е това, което се случва, като скъсаш опаковката.
Тоя продукт обаче скъса моята опаковка. Проби ме. Капки от мен могат да се видят с ултравиолетова лампа по всичките ми обичайни маршрути.
Не знам защо толкова дълго слушах албума, защо се залепих за него и го пусках пак и пак. Първата нощ заспах със слушалките. Албумът пуснат на лууп утъпка пътечка, пренесе си строителни материали и за една нощ си направи дом някъде в слуховия ми център. После този дом стана контролна кула. Слабичка, пренебрежимо малка, нищожна. Един център на тежест в мъгливия свят на представите.
 
Нещо пропълзя по мен. Цяла нощ като насекомо лази по кожата ми. Опитвам се в просъница да го отстраня. Движи се нелогично. Тръгва нанякъде, спира. После пак се появява там, където е било и тръгва в друга посока. Лазенето е като мравка, като някаква двоумяща се буболечка. Не е нещо едро, затова се опитвам да спя. Идва ми да я цапна и сутринта да я намеря размазана някъде по кожата ми, но не правя така. Ставам, паля лампата, свалям пижамата и търся буболечката. Не я намирам. Това е нещо толкова дребно и нищожно, че не ми пречи особено. С него може да се живее. Появява се понякога нощем. Тик в съня. Някаква динамична тактилна илюзия. Едно нищо, което ти лази по кожата и не иска нищо. Или... откъде да знам, иска сигурно да си пусна пак оная песен. Третата поред - там между звуците, не съвсем ясно, понякога чувам: времето пълзи по кожата/ гъди-гъди, вече те сърби, после скрач, а след това се чува: купете си крем Калиопа. Друг път не чувам нищо. Само електронните звуци. Докато слушам парчето нищо не ме сърби. Готов съм да се унеса и да заспя - няколко пъти вече е ставало. Прилича на бавен припадък. Grand mal, но адски бавен, все едно най-бавният човек се прозява и го прави толкова продължително, че забравя кой е и накъде е тръгнал.
Една вечер, преди да се прибера и преди онова нещо да почне да ме лази, влизам в една аптека и казвам:
- Дайте ми крем против сърбеж.
- От какво е сърбежът.
- От насекомо.
- Какво насекомо.
- Де да го знам.
- Все пак?!
- Нещо като мравка... абе, невидимо е.
Аптекарката ме поглежда съчувствено:
- Крем Калиопа, може би - усмихва се майчински. Отваря чекмеджето пред себе си и ми подава крема. - Много го купуват напоследък.
Слагам крема Калиопа в джоба и тръгвам към метрото. Пускам си пак албума. Петото парче е уникално. Някакви хлипащи мацки, адски жално хлипащи в началото, увиват, после уж се успокояват, но не, след малко спират пискливите нотки и започват басово, покъртително да плачат с глас, идващ от детеродните им органи, вибрират и точно когато си изстинал и си станал чуплив, един глас почва: Не се страхувай от празнотата / земните пространства / ще ни погълнат всички някой ден / дали пък няма да е днес.
Това се повтаря няколко пъти. Стигам до входа на метрото. Нещо ме спира да вляза. Не се страхувам, продължавам песента наум, не се страхувам да вляза долу, просто няма да е днес.
Спирам едно такси.
- Не ми се влиза в метрото - казвам почти извинително.
- О, и вие ли - отвръща шофьорът - днес цял ден извозвам хора оттука.
- От ушите е - парирам разговора. Онзи ме гледа все едно съм луд. Не е напълно прав, но обикаля в близък периметър около истината. Истината тия дни, трябва да призная, е в костюм параноя. Марката използва шотландски тартан на чернобели ивици - при продължително гледане очите възприемат движение, което не съществува. Марката е само за избрани с относително напрегнат живот. За забързани юпита, които почти не спят, живеят със слушалки в ушите и сънуват на живо.
Прибирам се. Всичко вкъщи изглежда е на мястото си. Опитвам се да вечерям, опитвам се да гледам телевизия, опивам се да чета. Не се получава. Опитвам се да се изкъпя, преди да ме изненада насекомото. Ставам и се намазвам с крема Калиопа. Обличам неопреновия костюм, останал от лятото, за да не би някое насекомо да се промъкне под пижамата ми. Не хлебарката на Кафка, а-а-а вие за кого ме взимате. Лягам и си пускам албума. Едва тогава се успокоявам. Пак чувам нови неща. Мисля си, че доскоро външният свят се събираше в главата ми, сега вече не събирам нищо. Сега съм най-обикновен пристрастен слушател. Контролната кула решава накъде да тръгна, кое парче да пусна и какво да чуя. Намерението ми се движи като риба, закачена на кукичка. Посоката. в която искам да се движа, е различна от посоката, в която ме дърпат.
Ушите, ушите са виновни. Някой ме е хванал за ушите и ме тегли насам-натам, все едно съм най-непослушното дете на истерична немкиня. Ще скъсаш слушалките, хей. Я по-кротко.