Лъчезар Еленков: Националната духовност трябва да се възроди...

Интервю на Георги Н. Николов 

Лъчезар Еленков е роден на 21 юли 1936 г. в Горни Лом, Видинско. Поет, автор на 28 стихосбирки, превеждани и издавани в много страни по света. Носител на редица литературни награди, сред които "Гео Милев", "Михалаки Георгиев" и "Иван Нивянин", Димитровска награда, орден "Св.Св.Кирил и Методий" - първа степен и орден "Стара планина" - първа степен. 

- Приятелю, какво трябва да бъде лицето на националната ни духовност, за да надгражда собственото си бъдеще?

- Да възкръсне! През последните тридесет години лицето й се покри с патина. Промени се истинският й образ. Как ще надграждаш собственото си бъдеще, ако си изгубил националната идентичност на своята духовност? Днес тя е затлачена от западни влияния и тенденции. Държавата на българската духовност е изпълнена с огромна самота и неосъзната отрова. Шлюзовете на медиите и вестниците пропускат най-удобните писатели. Тиражират се съмнителни качества и приглушени истини. Гласовете на тиражираните автори са затлачени от уговорки най-вече за близкото минало на българската духовност. Онези писатели, които могат да кажат всичко, както е - едно към едно - са натикани в ъглите на мълчанието. Философията, още от края на ХIХ век, за благото на обществото е прекрасна, когато творецът вдъхновено и дръзко я казва. Но философията за общото благо се превръща в кървава баня, опитат ли се борците на свободата да я превърнат в гориво на живота. Писателят, верен на тази идея, попада в имената на първите жертви, върху костите на които въстаниците се опитват да изградят Града на слънцето.

- Какво можем да разбираме под понятието "стойностна българска литература" днес и сега?

- Литературата е лицето на всяка национална култура. В началото бе словото! Но стойностната литература пропадна в конюнктурата на деня - прагматизъм и алчност. Лъжетворчеството завладя разума на голяма част от съвременните съчинители, наричащи себе си писатели. И то с голямо самочувствие! Знае се, че съвестта е разум в разума. Но разбира ли се от всички? Изчезна най-главното задължение на истинския писател, разбира се, с малки изключения - да бъде трубадур на истината. Да защитава доброто от клещите на злото. И още нещо - социалното присъствие в текстовете на писателя е задължително, за да остави своя следа в литературата. И светлина - да ги озарява, макар мракът да е завладял битието на народа. Истинският писател е дете на слънцето! Но за това е необходимо мъжество и всеотдайност, за да постигнеш невъзможното. Поне да се стремиш към него. 

- Как би коментирал присъствието на т.нар. постмодернисти, символисти, авангардисти у нас? 

- Зависи как се разбират определенията "модернист", "символист", "авангардист", "лъжесимволист", "лъжемодернист", "лъжеавангардист". В младостта ми ме наричаха с ирония "модернист". Аз не обръщах внимание на моите опоненти и за какъв ме приемат околните събратя по перо. Вървях по свой път, осветен от вътрешното ми време. Бях различен, не робувах на общоприетото. И вярвах, че ще успея. В такъв смисъл, ако днешните "постмодернисти" заселват с нови форми и мъгляво съдържание текстовете си, за да прикрият убогия си талант, няма да успеят, ще ги отвее времето. Словото е знаме - лесно се развява, но трудно се спасява. Вътрешното време в човека е съдбовно за него, независимо дали е писател или обикновен труженик.

- Актуални ли са все още творбите на авторите от Априлското поколение и имат ли място в учебниците на ХХI век?

- Да! За съжаление, авторите на учебниците не ги познават. Включват в тях само един-двама, но вярвам, че бъдещето ще ги оцени. Те са явление в нашата художествена словесност. Но все още много хули се изсипват върху имената им. Тях времето, колкото и противоречиво да е днес, не може да не ги оцени. Бъдещето ще си каже тежката дума, когато изтече мътилката на неуспялата демокрация в България.

- Какво е потребно, за да обърнат взор начеващите писатели към изконните традиции на нашата литература от зараждането й, та до наши дни?

- Бедността на бездуховността се стреми да ги затвори в черупката. Да знаят, че истинските поети взривяват тази черупка. Препоръчвам им да извадят от своята същност на писатели волята на чувствата, думите и съвестта.  

Може и да грешат, но със собствената си глава. Да не слушат съветите на "приятели", които се представят за истински борци за победата на жадуваната свобода и независимото слово. Да не допускат случайни думи в произведенията си. И да пишат искрено - като мисия! А що се отнася до метафората, да знаят, че точно намерената метафора е голям успех за поета. В съвременната ни поезия често се срещат несъстоятелни метафори, които са бич за поезията - така, както и шаблонът.

Истинската поезия е диалог със себе си. В упор! Като пред разстрел! Човекът постоянно си служи с устното слово. Написаното е друга музика! Но не всеки автор разбира това. Да носят идеи и прозрения, въпреки "пазачите на реда" в българската литература. Да разсичат социалния мрак и обкръжението на лакеите и защитниците на жълтия метал. Защото светлината отново изгрява от низините на обществото, където в епохата на дива жестокост покълва новата надежда. И да не се страхуват от литературните гризачи, които постоянно изпълзяват срещу творческото дръзновение, вярата в идеала и завещаните традиции от безсмъртните български писатели.

- Може ли по някакъв начин да се овладее хаосът с преводните заглавия или инвазията им вече е неуправляем факт?

- Терорът на средното и под средното равнище в литературата днес се е развихрил със страшна сила. Не само у нас, но в световната и в европейската литература. Писателят дали да върви по ръба на бръснача - към нажежена и вълнуваща изразителност, или по познатия път - към разказано и оцветено правоподобие? Така може да се разшифрова накратко понятието "терорът на средата", влязло в представите за поезията и въобще за изкуството в най-високите умове на световното художествено творчество. 

Да си истински рицар на свободата и националното самосъзнание, притеснени от глобалистичното време, е също мъжествено противопоставяне на средното равнище, обезличаващо всеки порив към истината и традицията. В такъв смисъл отприщените шлюзове на освободената творческа изява в условията на извратения капиталистически пазар ежедневно наводнява щандовете на търговците с издадени ръкописи - еднакви, посредствени, сиви, сексуални, сладникави! Български и преводни книги притискат бунта на вкуса, дързостта, прозренията. Безмилостен "глазпапир" до такава степен е загладил съчиненията, че те със своите псевдопеения галят само епидермалната чувствителност на автора и читателя. За да се въведе ред, са необходими неимоверни сили и грижи - както в България, така в Европа и света. Кризата е тотална.

- Как виждаш своето място в литературния ни процес и какво още би искал да споделиш с читателската публика?

- Неудобно е сам да определям своето място в литературния процес. Това го правят критиците, читателите и времето. Дано им харесва и да е стойностно творчеството ми. Имам издадени повече от тридесет книги - и в България, и в чужбина - поезия и публицистика. Мисля, че са в контекста на събитията - исторически и естетически, които обхванаха България и света след първата ми стихосбирка "Отвесни градове" и поемата "Гранитово" (издадена на 7 езика). За мен трудът ми като писател и журналист, заедно с групата писатели, с които списваме вестниците "Жарава" и "Моята вяра", е съдбовен. Ще вложа още много енергия и труд, за да се превърне "Моята вяра" в месечно издание. 

А в личен план, подготвил съм три ръкописа: книга с 50 нови стихотворения и два публицистични тома "Духовна вселена. Книга за Русия" и "Талантът, наречен Родина" - мои срещи с български и световни майстори на художественото слово. Вложих талант и воля, доколкото ги имам, за да ги напиша. Дали съм успял? За мен творчеството е пророчество! Работя над всяка дума, понякога стигам до три варианта. Писмовното слово е велика мъка и благороден успех, ако разчупиш костеливата му обвивка. То е истинската проява на таланта. Чрез писменото слово писателят е длъжен да каже нещо ново, да не повтаря написаното преди него. Писателят е длъжен да разрушава щампите, клишетата, трафарета в изкуството и да утвърждава свободата в него като хляб насъщен за твореца. Защото човекът с железни вериги е опасен, а човекът с духовни вериги е подвластен. Аз съм против всякакво подвластие на творческата личност. 

- Имаш ли теми табу и теми, до които не би се докоснал?

- Не, нямам. Докосвам се до всички теми. За истинския писател не може да има табута. Зависи от каква позиция и верую поднася темите на читателя. Дали си служи с изопачаване на истината, или я защитава докрай, понякога с цената на живота си. 25 български поети и публицисти загинаха за свободата на България - от Христо Ботев, през Христо Кърпачев, Никола Вапцаров, Йосиф Хербст до Иван Хаджийски.

- Какво би искал да пожелаеш на хората: политизирани, разединени, апатични, отчаяни?

- Да бъдат смели! В обикновените хора е истината и бъдещето на Родината ни България. Защото днес у нас "богопомазаните" не желаят да чуят, да видят страданието и драмата на Трудовия Човек. Родината е символът на справедливостта, толерантността, разбирателството, автентичността, благородството и обичта. Защото Родината винаги е майка, която е предопределена да брани своите деца...