Лудите, лудите, те да са живи...

Преди да бие последният школски звънец, едно момиче от града на Гео Милев, което не крие амбициите си да стане майстор на мереното слово, както и да се реализира на попрището на журналистиката, влезе в задочен спор с онези, за които младите "за нищо не стават".
Катя е родена в миньорското градче Раднево, възпитаничка е на местното СОУ, носещо името на Гео Милев. От доста време "пробва" чуството си за ритъм и изострена впечатлителност в стихове и есета. За има-няма 19-те си години е прехвърлила камара книги, нещо, с което далеч по-възрастни от нея не могат да се похвалят. Не е загубила чуството си за хумор, макар понякога да е повече от рязка при опит да се навлезе в "личното й пространство". Отказва се бъде възприемана като типичен представител на поколението, раздвоено между купона и електронния екран, готова е на бунт срещу комформизма и вкарването в калъпите на всекидневието.

- Катя, само след дни за последен път като ученичка ще чуеш химна "Върви народе, възродени" и класната стая в СОУ "Гео Милев" ще остане в спомените. С въздишка на облекчение ли затваряш тая първа страница от собствената си "книга на живота"?
- Облекчение е силна дума. Ученическите  години бяха един хубав период от житието ми и спомените от него са само щастливи. Разбира се, всяко дете иска бързо да напусне школските зидове, защото уроците са досадни, или защото мрази ранното ставане, но моите чувства са противоречиви. Колкото и захаросано да прозвучи, съм ходила с удоволствие на училище и преживените там емоции несъмнено ще ми липсват. Това е краят на една моя лична ера - ученическата, а с нея идва краят на безгрижието и детските блянове. Вече сме големи хора и ни чакат множество отговорности и задължения, неуморен труд и един живот, който чака да бъде осмислен. Оттук нататък поемаме всичко в наши ръце и като бъдещето на света, от нас се иска да го направим едно по-добро място за живеене. Напускам гимназията с надеждата, че изминалите дванадесет години са ме подготвили достатъчно добре за това, което предстои и че ще успея да оправдая своите лични и професионални очаквания. Отгръщам първата страница, но има още томове бели листи, които чакат да бъдат написани.
- Като оставим встрани емоциите, какво би искала да впишеш в "белите листа"?
- Честно казано, не бих искала да знам какво ще бъде записано в житейската ми книга. Предпочитам важните мигове от живота ми да се случват тогава, когато им е времето, а след това да бъдат документирани в личните ми архиви. Имам своите набелязани цели, но няма да пиша резюме преди съдържанието.
- Някак по инерция ние, възрастните, наричаме вас, младите, "за нищо не ставащи" и заедно с това високопарно редим думи от сорта на "Светът е ваш, превземете го!". Как ти би охарактеризирала своето 19-годишно поколение и как от твоята си "камбанария" виждаш "напътстващите"?
- Има резон в тази характеристика, несъмнено. Преобръщането на ценностната система е процес, видим за всички. Независимо дали демокрацията или чалгата развали децата, е ясно, че младото поколение не пращи от интелект и богата култура. Но според мен не то е виновното, а обществото, което го залива с простотия на улицата, в медийното пространство, та дори и у дома. Имаше една стара сентенция, че луд е не онзи, който яде баницата, а този, който му я дава. Постоянното натрапване на криворазбрани идеали, смехотворни образи и плоски амбиции действа нездравословно на младия, все още ненагънат мозък, който попива всичко като гъба, защото на тези години процентът на избирателна пропускливост е твърде нисък. Телевизионните програми, агресивните холивудски продукции, рекламирането на евтиния начин на живот и изобщо изкривените идеали са нещо, което обърква детските разсъждения, а оттам следва и атрофията на човешката духовност. Не се обръща достатъчно внимание на културата, която е като тамифлу за опростялото и безнравствено общество. Затова днес може да не срещнеш младо момиче, което мечтае да е поетеса, но пък ще видиш много такива, които биха дали всичко, за да приличат поне малко на Андреа.
- Връщам те назад към "лудите, които изяждат зелника", за да припомня една друга сентенция, според която "Докато мъдрите са намъдруват, лудите се налудуват!". В тази връзка как ще коментираш мисълта: "Ако не са лудите, народите биха застинали в първобитно-общинния строй!"?
- "Лудите, лудите, те да са живи" - казваше Вазовият чорбаджи Марко. Светът не би бил същият без смелите и луди екземпляри от човешкия род. Спомням си за мисълта от сериала "В един ненормален свят нормалните са най-нормални" и тази мисъл звучи съвсем актуално в наши времена. Лудостта не е порок, а полезно качество. За да успяваш, за да оцеляваш. А и ще се съгласиш, предполагам, че нормалните хора са скучни и закостенели. Как може да помогне това на жадния за еволюция свят?
- И още: при толкова много почитатели на фолк-фуриите като Андреа, защо все пак истинските поети не направиха така, че стиховете им да станат хитове? Навярно знаеш, че античната поезия е оцеляла до наше време, защото е била... пята.
- И да опорочават красивата поезия със сръбски ритми ли? Не смятам, че един себеуважаващ се творец би продал делото си за нещо толкова безвкусно и пошло. Парите и славата са тленни, а изкуството е вечно.
- "Разливай музиката си от палми и море,/не спирай нежната си песен,/ обичам те, зелена и разкошна!" е стих от творбата, с която преди 2 години спечели първото място в националния конкурс "Куба - далечна и близка". Откъде едно толкова "сухоземно" момиче, родено насред равна Тракия, храни такъв пиетет към испаноговорящата част на Америка? Още ли сънуваш кръчмата "Бодегита" и булевард "Малекон"?
- Сухоземно не е точното определение. Поне в духовните параметри на думата. Хората около мен добре познават страстта ми към латинокултурата и наградата ми в конкурса "Куба - далечна и близка" съвсем не ги учуди. Самото участие беше инициирано от учителката ми по литература Ваня Господинова, за което много й благодаря. Тя беше първият човек, който видя моите заложби и най-вече повярва в тях... Ако не беше ме открила, навярно нямаше да постигна едни от най-хубавите неща в живота си толкова рано. И Куба щеше да е нереализиран блян. Иначе често сънувам Карибската перла. Присънват ми се вече изживени там случки, кубинците, с които се сприятелих, местата, които сме посетили. Най-често виждам крайбрежната улица Ел Малекон, защото там прекарахме най-горещите и прекрасни нощи... Мисля си, че винаги ще я сънувам. Тази страна ще остане любимото ми място в света не само заради самородните си чар и екзотика, нещо повече - тя е моето лично доказателство, че когато човек силно иска нещо и е готов да се бори за него, го постига.
- Споменавала си, че искаш да станеш журналист, дори от няколко месеца си изписала малко самохвално във фейсбук профила си, че работиш във вестник "Марица изток".
- Какво значи "самохвално"? Аз съм част от радневския вестник от момента, в който ме поканиха  в редакцията и започнах работа там.
- С какво те привлича тази професия, за която поне през последните години се изсипаха недотам ласкави определения...
- Ще излъжа, ако кажа, че винаги съм мечтала да бъда журналист. Детските ми професионални ориентири са се сменяли безброй много пъти. След първия си спечелен конкурс за рисунка бях решила, че ще стана художник. След първия спечелен конкурс за поезия реших, че ще стана поетеса. Имала съм и други подобни пристрастия, но само поезията остана константна величина в живота ми. Тази пролет се явих на предварителен изпит по журналистика в Софийския университет, бях оценена с 5,40 и се надявам тази оценка да ми стигне за прием, но, както се казва, пилците се броят на есен.
Знам много добре, че това не е най-уважаваната професия, съвсем не е и най-лесната и има голяма опасност всичко написано да се използва срещу теб, но съм наясно със себе си и съм готова са поема този риск.
- Ако трябва да подредиш не личните си, а приоритетите на България, кои ще бъдат на първите 3 места? Самоопределяш се като "реформатор" и в тази връзка - как гледаш на поредната PR-кампания за привличане на младите гласове в полза на един или друг кандидат за властови позиции? Всъщност има ли място за политика във всекидневието на твоето поколение?
- Личните ми приоритети са здравето и благополучието на семейството ми, поезията и професионалното ми развитие в сферата на журналистиката. А тези на България са свързани с подобряване стандарта на живот и респективно задържането на младите и кадърни хора в границите на страната. Защото в един момент ще останат само малцинствените групи, ще настъпи пълна анархия, а на българите няма да им се живее тук. Предпочитам моите близки да останат в България, вместо да берат маслини в Гърция или да мият чинии в испански ресторанти, защото имам и такива познати, които са избягали от родината си в търсене на нещо по-добро, а впоследствие живеят по-тежко, отколкото са си представяли. Ще ми се умните и качествени сънародници да останат тук и да работят за отечественото благо.
За PR-кампанията е ясно, че е поредният долнопробен начин за печалба на гласоподаватели. И в какво ще инвестираме тези гласове ? Дали ще ни се възвърнат под формата на достойно управление и подобрен живот? Съмнявам се. Всички знаем как политиците обещават и майките си в предизборно време, но и една стотна от думите им не ще бъде осъществена. Не смятам, че и моето поколение се интересува от политика. То е свикнало със следпреходната летаргия на по-възрастното поколение и се учи да е просто част от стадото, пък който ще да е пъдарят. Заложено е в гена на българина да си трае, да избира "по-малкото зло" и да не се бори за своето чисто човешко право на добър живот. Политическата реалност у нас е нещо много жестоко и ограбващо, но и ние сме виновни за това, че позволяваме своеволия на властимащите. Те пък от своя страна се радват, защото прост народ се управлява лесно и злощастният кръг се затваря в един адов цикъл, от който измъкването е трудно. Дано ние, младите хора, се съживим от тази всенародна апатия и променим светогледа си към по-добро. Дано от мърша се превърнем в народ.
- Цитираш Петко Р. Славейков, но не неговият, а портрета  на Левски виждаме по стените на държавническите кабинети. Защо е така според теб?
- Предполагам, че ти би желал да виждаш портретите на Ленин и Георги Димитров, но не навсякъде човек може да се радва на любимите си хора. Аз харесвам творчеството и личността на Петко Славейков, но между него и Васил Левски не може да бъде правена съпоставка, защото са коренно различни личности. Единият е новатор в параметрите на модерната и съвременна българска литература, а също така и в политически аспект като министър на образованието и науката. Левски от своя страна е единствената неопетнена от зли езици личност досега. За жалост обаче нашите управници не са добри нито в литературно отношение, нито пък комерсиалните им и пошли ценности се припокриват с идеята за чиста и свята република. Нека държавниците ни окачват портретите на видните родни личности, но и да се поучат от тях. А защо не попиташ новинарите от БТВ защо държат снимка на Бойко Борисов в студиото си?
- И като отворен финал: стихът, който ще се повтаря в съзнанието ти като рефрен, след като излезеш от училищния двор?
- На любимото ми от дете стихотворение "Ако" на Ръдиард Киплинг:
Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив...