Осиновените трябва да знаят истината

 Ерол Емилов

Лалка Бенгюзова е родена е на 19 август 1960 г. в гр. Кресна. Завършва българска филология в Софийския университет "Кл. Охридски", след което живее и работи в Благоевград. Журналистическата си биография започва във в. "Пиринско дело", където е била коректор, уредник, редактор и отговорен редактор. После е редактор в "Нов пирински вестник", за кратко главен редактор на в. "Неделник" (излизащ в Ню Йорк), 7 години е водеща на неделно и вечерни предавания по Радио Благоевград. Напоследък се занимава с редактиране и предпечат на книги, прави интервюта за вестниците "Вяра", "Струма", "Трета възраст", за сп. "Кураж". Автор е на документалната книга "Сбогуване със "свещената тайна".

Цитат:
"Поддържането на тайната на осиновяването е подкрепа на една лъжа, недопустимо е да отнемаме на осиновените личната им история"


- Разкажи ни малко повече за предисторията на книгата - как се роди идеята за нея и как се свърза с нейните герои?
- Преди осем години с две приятелки случайно поведохме разговор за осиновяването. Едната от тях, Вася Борисова - първата интервюирана в книгата, в качеството си на осиновена изказа мнението, че осиновените имат право да знаят своите корени. Аз винаги съм споделяла същото мнение, но едва тогава си дадох сметка, че това е личностно право; че законът за тайната на осиновяването обслужва родителите - биологични и осиновители, без да отчита, че бебето, детето един ден става възрастен човек и иска да знае кой е всъщност. Не само заради наследствената обремененост към болести, а и заради възможността да проучи своята родова история.
Ентусиазирана й предложих да направим предаване по темата в Радио Благоевград. Освен Вася Борисова поканих още двама гости, чиито истории знаех. Евгения Йорданова вече я бе разказала публично в автобиографичната си книга "Да направиш добро". Предаването предизвика много слушателски обаждания, които с едно изключение подкрепяха тезата на гостите в студиото. Мен лично най-много ме впечатли мнението на покойната вече Славка Тодева от Благоевград. Тя изрази поетично любовта си към осиновеното си чедо и сподели нещо, което нито преди, нито след това съм чувала: всяка вечер тя благодари и се моли за жената, която й е родила такава прекрасна дъщеря!
Две години по-късно продължих темата с други гости - осиновителки, които без притеснение изказаха мнението, че  осиновените деца трябва да научат истината и най-добре е това да стане именно в семейството. Когато си дадох сметка, че познавам много осиновени и осиновители, реших да събера историите им в книга. Съобразих се с желанието на някои имената им да бъдат променени, защото ме интересуваха най-вече преживяванията им и личните им оценки и разсъждения по темата. Позволих си само козметична редакторска намеса, за да запазя максимално автентичността на разказите.
- С какво те привлече темата за осиновяването?
- Осиновяването винаги е предизвиквало любопитството и въображението. От най-ранно детство такива истории са пораждали у мен съчувствие за изживяната болка и радост от щастливата развръзка. Може би защото съм израснала на село - а в селата тайната на осиновяването трудно вирее - по-скоро ме е занимавал не въпросът за отношенията между осиновеното дете и осиновителите му, а какво се случва, когато порасналото дете открие биологичните си родители. Поддържането на тайната на осиновяването е подкрепа за една лъжа, недопустимо е да отнемаме на осиновените личната им история.
- Каква характеристика би направила на героите в книгата?
- Те са действителни личности, наши съвременници, които събраха куража открито да споделят съкровените си житейски истории. Думата "кураж" не е пресилена, защото почти всички истории са драматични, понякога съпроводени и с болезнени преживявания след разкриването на тайната на осиновяването. А за болката наистина е трудно да се говори публично. Повечето от интервюираните са жени на възраст от 19 до над 70 години, с различно образование, професии, манталитет и чувствителност. Събитията обхващат периода от края на ХIХ век до днес и се разиграват в няколко балкански държави, Франция и Мексико. Най-многобройни са личните изповеди на осиновените, защото никой друг не може и няма право да говори от тяхно име. Историите в книгата са обединени единствено от факта на осиновяването и донякъде сходството в преживяванията - всичко останало е уникално, както е уникален и неповторим всеки човек. Някои сюжети със своя драматизъм и житейски превратности биха могли да послужат за създаването на романи или филмови сериали.
- Коя от историите те развълнува най-много?
- Абсолютно всички истории съм преживяла дълбоко. Ще дам за пример историята на Радка Ризова от Благоевград, в която са преплетени събития и личности от края на ХIХ век до наши дни; случките се развиват в Кукуш, Солун, Пловдив, Марсилия, Париж, Виница (Македония), Благоевград. Радка Ризова е родом от Виница. Майка й се жени повторно в Благоевград, но тук майка и дъщеря се събират за кратко - след една година майката умира и Радка е осиновена от двама възрастни, загубили единствения си син. Осиновителят й Васил Гърков също е осиновен. Той е родом от Кукуш - от Дельохаджиеви, а е осиновен у Гъркови. В ранната си младост 3 години е бил четник в четата на Христо Чернопеев, срещал се е с Даме Груев, Пере Тошев, Яне Сандански. Учил е занаят в Солун, там става майстор-шивач, жени се за гъркиня. През Първата световна война е обвинен от гърците, че предава информация на българите да бомбардират Солун, осъден е и изпратен на 3-годишно заточение в Марсилия. През 30-те години семейството му се премества от Солун в Пловдив, но заплашен от ВМРО, изоставя къща и имущество и заминава за Париж, където открива свое модно ателие. След 7-годишен престой във Франция се завръща в България и се установява в Благоевград...
- Знаем, че е трудно да се говори за осиновяване, имаше ли хора, които са отказвали да споделят своята история?
- Разбира се, няколко души ми отказаха. Мотивите им бяха различни: "темата е болезнена за мен", "много е лично", "предпочитам да не говоря заради сина ми/мъжа ми". Въпреки че им предложих да променим имената им, както съм направила с някои от интервюираните.
- Докато си подготвяла книгата, ти си намерила любопитни факти за това как е приемано осиновяването в миналото. Може ли да разкажеш малко повече за това?
- Тайната на осиновяването се утвърждава законово едва през 1961 г. Тогава се въвежда като единствено законно пълното осиновяване, като стремежът е то да се припокрие с биологичното родство. Дотогава осиновяванията са били непълни и осиновените са знаели биологичните си родители (ако са били живи), наследявали са ги, общували са с роднините си. Според мен отношението към осиновяването и в миналото, пък донякъде и днес се възприема двояко. От една страна, се изтъква "благородството" на осиновителите, а от друга, осиновените растат с презрителното обръщение "копеле". Ако осиновеният успее, за това заслугата се приписва на осиновителите; ако обаче се провали в живота, тръгне по лош път - тогава вината е в "гените". Аз лично се дразня много от тази несправедливост.
- Кога едно осиновено дете трябва да  разбере истината за себе си?
- Не бих могла да дам рецепта. Зависи от детето. Моето лично убеждение е, че не бива да се чака определена възраст, а детето да расте с истината. Тогава никой външен човек не би могъл да го нарани, като му разкрие тайната.
- Според теб кога хората ще могат да говорят на тази тема, без да се притесняват?
- Имаш предвид всички хора, нали? Защото и сега има хора, които говорят открито и без притеснение. Надявам се броят им да расте с промяната в обществените нагласи, за които огромна роля имат медиите. Законовата възможност осиновените да поискат информация за своя произход от постановилия осиновяването окръжен съд съществува в Семейния кодекс от 2003 г. Тя не е нашенска приумица, а следва международните договорености на България. Хубавото е, че поне законодателно вече се измества центърът - преди се е търсело дете за семейството, сега е обратното: търси се семейство за детето. Избират не осиновителите, а комисия от различни специалисти преценява къде и как най-добре ще се защити интересът на детето. Разбира се, системата съвсем не е съвършена, все още има много несъответствия и недостатъци. Но посоката е вярна.
- Ползвала ли си помощ от други лица - специалисти в областта на осиновяванията?
- Не, моята задача беше да "изтръгна" разкази за преживявания, за драматични, а понякога и болезнени спомени. Така интервюираните ще докоснат тънките струни на душата ни, ще ни помогнат да преживеем техните вълнения като свои и ще ни предпазят от прибързани и категорични присъди. Заедно с осиновени и осиновители читателят ще има възможност да размишлява по въпросите кое е добро и кое - зло. Лъжа ли е законово регламентираната тайна на осиновяването и кого обслужва тя? Защо тайната (рано или късно) винаги се разкрива, много често в неподходяща възраст и от неподходящи хора, и как осиновените я преживяват? Трябва ли да зачетем личностното им право да узнаят своя произход и кога, как и кой да им каже истината? Оправдани ли са страховете на родителите осиновители? Трябва ли и докога ще робуваме на догмата "Кръвта вода не става"? Материалната презадоволеност може ли да компенсира и замести естествената интимна близост и взаимното доверие в отношенията родители - деца?
Свързаните с осиновяването проблеми всъщност са само част от голямата тема за родителството. Училищата за родители едва напоследък правят първите си стъпки тук-там, но нуждата от тях е очевидна. Институциите, които отглеждат деца без родителски грижи, и тези, чрез които се извършват осиновяванията, също могат да открият в тази книга свои пропуски, да бъдат по-полезни на осиновителите със съвети и със съдействие от различен характер. Така аз виждам обществената роля на книгата си.
- Защо именно "Сбогуване със "свещената тайна"?
- По времето на социализма, след обличането в законова форма на тайната на осиновяването, в пропагандната литература от 60-те години осиновяването се представя като "сбъдната мечта", "вълнуваща проява на хуманизъм, на изпълнен дълг пред обществото, пред народа, пред цялата нация", "красиво явление", а тайната на осиновяването се определя като "свещената тайна", "съкровената тайна", "красивата тайна", "благородно прикриване на истината пред детето". В представените в книгата истории осиновените стигат до разкриване на тайната, а промените в Семейния кодекс вече допускат възможността навършилият пълнолетие (2003) и 16 години (2009) осиновен да поиска от постановилия осиновяването окръжен съд да разкрие данни за биологичните му родители, макар и под условието, "ако сериозни причини налагат това". Именно този процес на промяна в обществените нагласи и в родното законодателство определям като "сбогуване със "свещената тайна".
- На какъв етап е подготовката на книгата?
- Напълно готова е за печат. Сама си направих предпечатната подготовка, сама си я коригирах, а моя приятелка ще направи корицата. Остава да събера нужните за издаването средства, тъй като не съм в състояние да я финансирам сама.