Факелът на просвещението

Доц. д-р Петър Ненков

Денят на народните будители има особено място в календара на историческата ни памет. Тази дата събира в себе си като във фокус вековния стремеж на българина към красота и съвършенство, към свобода и знание. Защото без факела на просвещението, без силата на духа, победите на българското оръжие не биха били достатъчни, за да оцелее през вековете държавата България. Затова, когато славим меча, не трябва да забравяме кръста и перото. Те вървят ръка за ръка в нашата история и без тях нямаше да устоим на всички нашествия и робства.
Без знанието народът ни би се превърнал в тълпа от слепци, залутани в марка. В страшните години на турското робство народът ни оцеля напук на нечовешките унижения и мъки не поради случайността, а благодарение на пробудилото се национално самосъзнание. То се оказа по-силно от ятагана и фарисейството на фанариотите и накара народа ни през бунтовната пролет на 1876-а да извика на висок глас: “Свобода или смърт!”.
Пръв прокара пъртина в непрогледната тъма на робството през 1762 година Паисий Хилендарски със своята “История славянобългарска”. Той пръв попита тренираните на робски поклони мозъци на своите сънародници, поради що се срамят да се нарекат българи. Те, които са имали славни царе и велики патриарси!

Неговата апостолска мисия бе продължена от Софроний Врачански. Той посвещава живота си на светлата идея за пробуждането на българския народ.
И други книжовници и народни будители сеят семена в нивата на народната памет. Сред тях се откроява Петър Берон от Котел, който издава през 1824 година своя “Рибен буквар” и с него поставя началото на новобългарското светско образование.
Жаждата към знания кара богатия емигрант от Габрово Васил Априлов да построи през 1835 година първото българско светско училище в родния си град. Той привлича в него за учител Неофит Рилски, който пръв въвежда в българското училище взаимоучителната методика и къса категорично с килийния метод на обучение.
Появяват се специализирани училища по търговия в Свищов и по педагогика в Пловдив.

Борбата за независима българска църква за първи път се проявява в Търново, Враца, Велес, Кукуш, където местното население не желае в църквите да служат гръцки свещеници и да извършват проповедите си на непонятния за тях гръцки език. За кратко време борбата за независима българска църква обхваща цялата българска земя. Начело на нея застават: Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Петко Славейков, Тодор Бурмов, Гаврил Кръстевич и д-р Стоян Чомаков.
На Великден 1869 година в Цариград Иларион Макариополски, завърнал се от заточение, демонстративно не споменава името на Вселенския патриарх в своята проповед в българската църква "Свети Стефан". На 28 февруари 1870 г. султанът издава ферман, с който признава за независима българската църква начело с екзарх.
През 1844 година Константин Фотинов издава в Смирна първото българско периодично списание “Любословие”, а две години по-късно в Лайпциг студентът по химия Иван Богоров, родом от Карлово, издава първия български вестник “Български орел”.
През 1838 година е създадена първата българска печатница в Солун от архимандрит Теодосий Синаитски, родом от Дойран. Малко по-късно открива своя печатница в Пловдив и бележитият възрожденски просветител и книгоиздател Христо Г. Данов, родом от Клисура.
Копривщенецът Найден Геров - руски вицеконсул в Пловдив, слага началото на съвременната българска поезия със стихотворението си “Стоян и Рада”, посветено на първата българска поетеса Елена Мутева от Калофер.
Васил Друмев е пионер в българската белетристика и драматургия. Заедно с него творят такива бележити писатели като: Добри Чинтулов, Петко Славейков, Константин Миладинов, Георги Раковски, Райко Жинзифов, Григор Пърличев и много други.

Талантливият драматург Добри Войников създава първата българска театрална трупа. През 50-те години на XIX век, почти по едно и също време, възникват първите български читалища в Лом, Шумен и Свищов. До Освобождението техният брой достига 1400. Те се превръщат в родолюбиви огнища и самобитни културни институции.
Върховите постижения в българската журналистика, поезия и проза принадлежат на тримата титани на национално-освободителната ни революция: Георги Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Техните вестници “Дунавски лебед”, “Знаме”, “Свобода”, “Независимост”, “Дума на българските емигранти” са истински трибуни за революционната пропаганда срещу турския феодално-деспотичен гнет.
През XIX век се оформят три прочути български иконописни и резбарски школи - Тревненска, Самоковска и Дебърска, които оставят трайни следи в строителството на църкви, училища и манастири. Фреските на Захарий Зограф са истински връх в църковната ни живопис.Появяват се първите български художници с академично образование, като Станислав Доспевски, Николай Павлович и други. Мостовете и хановете на Уста Кольо Фичето и днес ни удивляват със своето изящество и устойчивост.

Безспорно на върха на тази плеяда от народни будители, книжовници и революционери стои Васил Левски. Той създава Вътрешната революционна организация, която подготвя народа за въоръжено въстание срещу турския феодално-деспотичен гнет.
Смъртта му не може да възпре шепа „луди глави”, които през пролетта на 1876-а развяха знамената със страшната алтернатива на българската национално-освободителна революция „Свобода или смърт” и вдигнаха народа на въстание.
Саможертвата и героизмът на българите от Перущица и Батак, Панагюрище и Клисура и други въстанали селища накара Русия да обяви война на Османската империя. Война, която роди Свободата на България след пет века на робство, нямащо аналог по своята жестокост.
Благодарение на тези народни будители, книжовници и революционери нашето Отечество премина през всички изпитания на времето и възкръсна като държава, за да пребъде!

Фейсбук