Разпети петък е – ден на смирение и тишина

Денят на Христовото Разпятие е най-скръбният за християнската общност, единственият, в който не се извършва Света литургия. Няма и Свето Причастие, защото Сам Господ се е принесъл в жертва чрез кръстната смърт на Своя Син.

Тишината изпълва сърцата на вярващите, които поглеждат навътре в себе си, за да изпитат съвестта си. Свели глава, те се обръщат към Бога с благодарност и смирение към саможертвата на Христос – жертвеният Агнец, който отменя жертвоприношението от Стария завет и установява Евхаристията, като извор на вечния живот и пребиваване в Бога.

В България Разпети петък е почивен ден, в който храмовете се изпълват с миряни. Рано сутринта, преди богослужението, наречено Царски Часове, в средата на храма, пред изнесеното на Велики Четвъртък Разпятие, се разполага украсеният с цветя Христов "гроб". 

В края на службата, свещениците изнасят от олтара плащаницата с везаното изображение на Тялото на Иисус Христос, снето от Кръста. 

След като свещенослужителите се поклонят, идва ред на миряните, които в знак на смирение и покаяние преминават под плащаницата:

"Това провиране под масата символизира слизането заедно с Господ в гроба – пояснява богословът Александра Карамихалева в интервю за Радио България. – То е нашето умиране за досегашния ни живот в суета, в занимания с наистина празни и суетни неща, живот, продиктуван от нашия егоизъм, гордост, гневливост, алчност, завист и т.н. С колениченето си пред Христовия Кръст, с провирането ни под масата, ние правим точно това влизане в гроба, умираме за досегашното ни "аз". От другата страна излизаме възродени, с обет за нов живот в Христа, живот в любов към другите. В новия живот нашият приоритет е Господ Иисус Христос, с неговите заповеди."

А най-важните Божии заповеди са да обичаме Бога и ближния. Това означава всичко, което правим всеки ден да бъде продиктувано от това никого да не нараняваме. "Всеки човек, който Господ изпраща на нашия житейски път, да си тръгне след срещата с нас по-спокоен, по-радостен и усмихнат, по-уверен, че ще се справи, с по-голяма надежда и с по-голяма вяра, че има Бог, че Бог е близо. От нас е само на едно "Господи" разстояние и няма от какво да се боим" – подчертава Александра Карамихалева.

Разпънат и прикован между двама разбойници, Спасителят се моли на Своя Отец да прости на мъчителите Му и дава висш пример за любовта към Ближния. В този миг, единият от разбойниците познава Сина Божий и иска прошка:

"Това е много силно послание за всички нас, че има надежда, докато сме живи не е късно да се покаем – отбелязва Александра Карамихалева. – Да признаем Христос като Бог и като Спасител. Да го прославим като такъв и да поискаме прошка за нашите грехове. Всъщност разбойникът извършва множество тежки прегрешения, убийства, обири, но с това отношение на скръб и смирение, той осъзнава, че заслужава своето страдание и наказание. Вижда също, че Иисус страда, при все че няма никаква вина, при все че е праведник и това негово прозрение всъщност е спасително за него. Много е обнадеждаващо и за всички нас, но трябва да ни прави и изключително предпазливи, когато казваме за някого, че е грешник. Ние не знаем какъв е той стоейки пред Бога, как той същата вечер се разкайва и се моли и дали Бог не му е простил. Това остава скрито за нас."

Затова трябва да бъдем изключително внимателни, дори в мислите си да се стремим да не осъждаме другите, дори когато с очите си виждаме техните прегрешения. "Вниманието ни трябва да е насочено към всяко движение на нашата душа – дали реагираме спрямо другите хора с любов", казва Александра Карамихалева:

"Всъщност това е нашата мяра – Господ Иисус Христос. Той е единственият наш образец. Във всеки един момент от живота ни трябва да се питаме как Христос би постъпил на наше място. А Той би постъпил с безусловна любов към всеки човек и към грешния, и към праведния – с прошка, с милост и щедрост. Такива трябва да бъдем и ние – да се стремим да ставаме с всеки ден по-добри, повече Христови, повече Божии." 

БНР