Стихотворения от Надя ПОПОВА

НАДЯ ПОПОВА е родена на 1 юни 1952 г. в София. Завършила е московския Литературен институт "Максим Горки". Автор е на девет стихосбирки. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, българския ПЕН-клуб и Славянската литературна и артистична академия.

Из сборника "Азбука за слепи"


*      *      *

Такава зима - здравословна, ясна -
не помня да е имало години...
Пътеката край нас е вече тясна:
по нея двама души как да минат?

Мълчи преобразеното пространство.
Снегът се сипе бавно на земята.
Затрупва той с еднакво постоянство
и съвършенството, и грозотата. 
Виж: вкаменелости от друга ера - 
спят спомени под бронята му чиста.

Нима над тебе моята любов довчера
кръжеше
    като самолет над заледена писта?!



Сто години самота

Когато животът ми се преобърна
като ръкавица, захвърлена след зимата,
нищо видимо не се случи;
просто изведнъж
станах добра към околните,
небрежна към римата,
благодарна на въздуха,
снизходителна - към един мъж.
Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,
ако някой ми кажеше,
че и в ада имало черква,
че ще коленича в нея смирено пред чуждата радост,
дори когато тя мен самата зачерква...

Зная: съмва сега на другия край на Екватора.
Чувствам в тъмното даже: вълните са нежносини.
Слушам пак новини - 
за посоката нощна на вятъра
"на днешния ден през последните сто години".

И макар че отново с болен пулс изгрева ще дочакам,
как да кажа на някого:
"Светлината - и тя е временна..."
А връхлита нощта. Неотвратима като влака,
под който
    се хвърли
        Каренина.



Неизбежно

Той какъв ми е? 
Брат, сътрапезник, любим?
Мисълта съживи, хоризонта извая.
Друго нямам какво пред съда да призная.
(Щом за мене е огън - за вас ще е дим.)

Недостатък? Висок е -
             на разум и ръст
И не зная какво са - хазарт или навик
тези срещи в тълпата от хора дребнави.
(Щом за вас е разтуха - за мен ще е кръст.)

Той е всякакъв - скитник, нашественик, гост.
Не умее от думите да се отмята.
Изповядва закона първичен и прост:
да е умен мъжът и красива - жената.

Че така е - разбирам. Той няма вина.
И отново над римите - полужива,
бледа - аз ще осъмвам...

...А той ще заспива
върху гладкото рамо на красива жена.



Чист въздух

Колкото пъти погледна нагоре - 
той проветрява.
Винаги е отворено само едното крило на прозореца.
Може би проветрява след гости,
при него осъмнали,
или върху котлона е изкипяло кафето,
или просто обича чистия въздух.

Сигурно въздухът в стаята се е сменил 
без остатък.
Мисля си, че и човекът сменил се е 
като въздушните пластове
и ако се появи изведнъж на прозореца -
няма да го позная.
(Както почтеният рецидивист
упорито отказва пред следствието
съучастника си да познае.)

Но нима имам правото да го упреквам
за това, че докато аз съм живяла насън,
той е спал на отворен прозорец?..



Приписка към митологията

Ето го човека -
в натежалата от плод градина
с прабиблейската си половинка;
всеки е зает с посилното, определено свише,
и додето Бог придрямва си на сянка,
встъпва в своите права Змията...
Виждам я,
приплъзва се нататък -
толкова несбъднати сюжети я очакват!
Клеопатра още спи под балдахина
и Херакъл в люлката си гука,
Евридика си плете венец от маргаритки,
Принцът на Екзюпери за розата тъгува...

Пъстрокожа, жълтоока, движи се змията,
векове пребродила, при мен ще стигне,
ще ми каже: "Добър ден, сестрице!
Мъдра съм, но нещо не разбирам:
чудесата на живота са неизброими,
а родът човешки е вторачен
само в две от тях -
                любов и смърт..."
"Свий се до сърцето ми!" - ще й прошепна
                с устни побелели.
...И ще ме събуди кукуригането на петела. 

География
Да се оплаквам от самотност?
Смешно е -
сред тази полудяла Ниагара
от гласове ту ясни, ту размесени,
от толкова лица - като на гара.

Да чакам думи някакви нечувани
сред пирамидите от вечни книги
и в делничния прах да търся чудото
на златоносните прашинки?.. Стига!

С годините все повече разбирам,
че няма личността ми истинско значение
за друг, освен за моите родители
и двете същества, 
от мен родени.

Единствено във тях съм недокосната
от разочарования и рани,
те ме обичат безпричинно, просто.
Останалите - вещо са ме хранили

с метафори, хиперболи, сюжети -
литературна блудкава попара -
и все отнякъде назаем взети,
и винаги с един финал - Сахара.

О, как познавам тази география!
Но пак през равнодушните й пясъци
поемам; не измамена - примамвана
от досега несрещнати оазиси.

И само в тебе вярвам, споделеност,
във твоите обятия разтворени,
когато ме зовеш
при теб да слезна
с ръце безбройни от стъбла и корени.