Николай Шопов на 80

НИКОЛАЙ ШОПОВ е писател и публицист. Роден е на 8.07.1946 г. Завършил е история и българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор на поетични книги и участник в антологии на съвременната българска поезия. Автор на преведени и издадени книги и стихове в РС Македония, Русия, Сърбия, Молдова, Албания, Румъния. Занимава се с превод на поезия и проза. Носител на орден "Св. св. Кирил и Методий", на националните награди за поезия "Слав Караславов" и "Иван Нивянин", както и на "Македонски книжовен Дедал". Член на Съюза на българските писатели. Член на редакционната колегия на списание "Орфеева лира", на вестник "Моята вяра" и съосновател на кооперация "Никола Вапцаров". Член на Славянската литературна и артистична академия.


Графика

Вечер свалям с уморена ръка
златния си ореол  на галеник на съдбата, 
който създадоха толкова чужди очи.
Всъщност това е природен закон -
залезът, който се скрива зад хълма.
Това даже учебниците по философия
не искат да обяснят.
И какво е все пак?
Нека е миг,
мисъл, стръг зелен, стъклопис оцелял
след войни и нашествия!
Нека е камък вселенски, обрасъл в трева,
сред която към нас маршируват змии,
захапали мъдрите ябълки.
Или просто животът е радост и скръб?
Бял и черен? Иззидан от неразложена светлина?
Преди лягане се събира цяла възглавница
от бодливи въпроси - окачвам
безореолното си чело и увисвам надолу.
Навярно някой в този миг ми завижда
за цветните сънища.   



Златната пътека 
                
            На Сули Сеферов

С ангелския полъх на косите,
с плахата усмивка -
цялата като дантела 
от потръпващ въздух...
Откъде започва и къде пресича
времето оплетено, годините
златната пътека на живота ?
Откъде извира,
та тече през звездния прозорец
и се лее в стомната, в която
жаждата ми утолена ляга
като камък в спомена за Вардар?
Вие се и в златните й сенки
бялото платно Биляна бели - 
девет люти рани все превръзва,
тебе все покрива, ой соколе!
Тича подир писани каруци
между слънчогледи с медни пити,
в дъждове от синци и звънчета
в облаци от нацъфтяло детство...
Златната пътека на живота!
Помня само как поех по нея,
как престана времето внезапно - 
с ангелския полъх на косите,
цялата като дантела
от потръпващ въздух.    



Мълния

И това доживях.
Бях се наслушал на разкази.
Бях се нагледал как мълчат овъглени - 
сякаш черни ръце, към живота протегнати,
под бездънната вис, откъдето връз тях
е стоварила пръста си страшен съдбата...
Доживях. В този миг сред най-скромния дъжд
най-високия дъб, най-красивия дъб
изведнъж изкрещя.
Светлината без жал го прониза за миг
и гърмът след това изтрещя,
и кората отвън задимя,
и се късаха корени долу в пръстта,
и пропука гръбнакът могъщ,
и летяха пламтящи листа
като огнени сълзи към мен,
и съвсем равнодушно шумеше гората встрани.
И с нажежен език светлината облиза
отвътре дървото, и то потрепери предсмъртно - 
и край.
Най- високия дъб. Най- добрите дървета...
Най- добрите сърца си отиват така от живота
и пръстта ги прибира- тази същата пръст,
не така милосърдна към тях.
Най- високият дъб би побягнал от срам,
но стърчи окован с тези корени долу.
И изтръпнах- нали само малко встрани:
там, където стоях ако беше ударила - 
не аз него, мене щеше са гледа дъбът!
А съвсем равнодушно шумеше гората встрани...     



Клетвено 

Кълнем се и в приятелство,
            и в чест - 
все гръмки фрази, празни и неверни...
Та кой ще хукне
            да заклева днес
страха със сабята и револвера?
На думи можем
 начаса дори
с живота си да заплатим
 цената.
А в огъня
            все някой друг гори.
И все ни подаряват
            СВОБОДАТА.



Другите за Николай Шопов

ЛЮБОВТА И СВОБОДАТА

Тази книга си струва да бъде прочетена.
Споделям това в опита си да определя мястото на поета Николай Шопов. Четейки стиховете му, разбирам, че съдбата - за кой ли път, е кръстосала в едно сърце поетични и политически страсти. И ето, в нашата литературна нива, жестоко потъпкана от копитата на преломното време, се опитва да подаде връх пак един такъв отдаден на тревогата поет. И пак външният му образ не отговаря на заклинателната изповед. Защо този млад мъж, който язди успешно събитията, който има толкова красива и умна жена, който сякаш притежава всичко, което си е поискал, пише стихове, трептящи от елегична обреченост? И за каква политика бълнуваме ние? В неговите стихове не ехтят социални тръби. Няма дори намек за партийните му пристрастия. Не пренасяме ли факти от една действителност в друга само защото знаем съдбата на поета? Не. Защото аз говоря за съдбата на думите. А те винаги компенсират нещо. Уравновесяват наклоните, по които ние се изкачваме или падаме. И издават всичко, което искаме да скрием. Това е тя - "оптимистичната обреченост" - на поета Николай Шопов с неговите мълнии, обърнати въпросителни, с неговите небесни слова - молба за прошка. И каква надежда реже острието на ножа му? Моля, не питайте. Защото точно тази носталгия към нещо, което тепърва ще загубиш, това предчувствие за общност с трагизма на великите предшественици ме кара тихо да благословя едва втората книга на поета. Ще издържи ли той на опасните сравнения? Ще изнесе ли достойно своя кръст до върха? Мисля, че да.
Едва ли ще бъда свидетел на развръзката. Но любовта и свободата като две крила на творческия полет ще си свършат работата.
Драги приятелю, книгата ти е хубава като надеждата. Желая ти насрещна буря. Тя е най-добрата подемна сила за крила. Тя ще ти разкаже останалото.

2001 г.            Любомир Левчев