На времето през тленните години...

Георги Н. НИКОЛОВ

Списъкът от самоубили се или рано заминали си по други причини от света наши творци е дълъг. Той е колкото трагичен, толкова и напомнящ, че перата им биха дали на българската литература редица още ярки произведения, освен завещаните приживе; със свой богат рисунък и индивидуален взор към битието. Към своята съвременност и сложните въпроси, вълнуващи човеците в това или онова време, поради което трябва да ги познаваме и помним. А те са истински плодни зърна, допълващи скромно историята на литературата ни, редом с утвърдените и често споменавани имена...
Сред тях е почти неизвестният Пенчо Пеев, с псевдоним Пиеромис, роден на 15 март 1906 г. в Айтос. Първоначално образование получава в родния си град, а средно търговско - в Бургас. Бил е служител в клоновете на БНБ в Елхово, Ямбол и Бургас. За жалост, на 22 януари 1929 г., след непредпазлива игра с пистолет, се прострелва и умира в крайморския град...
За него Недялко Месечков във в. "Литературен глас" от 1938 г. отбелязва: "Творчеството му се състои от десетки стихотворения, пръснати в страниците на "Вестник на жената", "Неделя", "Хоро", "Ехо", редактираното от него списание "Мост", бургаските вестници и др. Поезията на Пенчо Пеев е богата на мотиви. Три от тях са характерни - социалният, сърдечният и космическият, на които се нижат едни от най-хубавите му стихотворения: "Пролет", "Тишина", "Мариана", "Море", "Горите", "Земетръс", "Градът", "Пролетна вечер" и др. В някои от творбите му тия мотиви се преплитат, без обаче да се наруши художественото цяло, напротив, добиват повишена стойност. Отлично качество в поезията на Пенчо Пеев е и богатата и разновидна образност, чужда на всякаква маниерност и шарж. Поетът не търси средства, за да въздейства на читателя. Те идат у него непосредствено, искрено, с топлота и човечност. С една рядка правдивост и художествена убедителност, той ни дава еднакво своите радости и скърби и стихиите на времето и духа. Понякога повикът на стихиите затихва, за да избликне примирението на човека, който обича живота и се жертва за него.“
Защо възраждаме тук изнесените дълги, привидно излишни подробности - цитати? Защото времето препуска лудо и върху хоризонта на творческите имена наслагва други, "по-нови", а предните постепенно остават в забвение. Но стойността на написаното не се омаловажава и неизменно илюстрира с красноречиви слова творческия им благослов. Така, впрочем, се случва и с него. Много по-късно във времето, през 1991 г., в София е издадена негова книга с 24 стихотворения. 
И нека отново си спомним за Пенчо Пеев-Пиеромис...


Градът 

Заплетен сред твоите тъмни мистерии -
пробуден - разкъсвам позорен печат,
и виждам как в блудно и срамно безверие
днес диша в безцелие големият град.

Сърдечните болки кръз твойте вълнения
са нула, в разгара всред който кипиш, -
и в бунт и комплоти, и вечни гонения
се дебнат по твойте площади тълпи!

Ти бляскаш разблуден, пиян, в електричество
и тънеш в пожари под глух небосклон,
а твоите хора потъват в безличие,
понесли кръстът с последен нагон...

Но в твойте предели и друга империя
владее по-страшна низ твойте стъгди! -
и всички отрудени плахо треперят:
Цар Глад е монарха над твойте тълпи!



Сила

Желая да тревожа като буря
леса на повседневните нещастия,
ръката ми да бие и да удря
със силата на вятъра в душата ми.

Като крилата на пчела треперят
устните ми от ярост и ненавист: -
да изрека, да кажа свойте вери,
и да изгния в блата и язви.

Сребристи люспи сякаш са накапали
земята, на която ще погина, -
а улиците лягат като линии
и бият с пулса на ръката ми.

И храстите, разкрили черни пазви,
отдъхват върху мене свойта ярост...
Вървях, а сякаш с мен вървят и лазят
народ, и здания, и пътища, и храсти...

Желая да тревожа като буря
народ, и здания, и пътища, и храсти,
ръката ми да бие и да удря
със силата на вятъра в душата ми.



Злободневие

Злободневни въпроси решават
наште горди най-нови водачи,
за народното благо и слава
те отиват към Варна на дача...

Безответните фондове дигат,
мед и масло се лее в България: -
ний несем, а пък те кукуригат
и блестят като светци лучезарие.

По въпроса за ред и за правда
не е време сега да разправяме;
кому сватба, кому острата брадва
и за булката все се надяваме...

А контрола се дигна на време,
дълго той ни дереше душите: -
всъщност ние и днеска, както щеме
си въртиме наред цепеницата.



Есенно утро

Утрото, търкулнато в нивята,
свети оросено с златни капки
и протегнал хищно груби лапи
крачи мокър есенният вятър.

Като болник се превива пътя
и се губи в есенните синори;
по корем тук слънцето е минало
и е слязло в Тунджа да се къпе.

Някой почна часовете рано
и звънците по стадата дръннаха.
Лик обърса в облаците слънцето
и потоци светлина огряха...



Море

Една безмилостна пустиня: огромна, горестна и властна,
в която бездните изпращат след мен вълна подир вълна!
Аз спирам тук - за да потегля със свойте кораби безстрашен,
там дето расне златен остров на Обетована страна...

Пред мен пустинята тъмнее и погледа не стига края,
владееш ти - море - безкрайни и всепространствени страни!
Пленен всред яростна метежност, аз гина в твойта власт  
                                               обаян,
подобно мъничка прашинка в море от гибелни вълни...

И ето, там потъват бавно пак мойте кораби и хора,
сирена призивно ридае над тъмни бездни и скали, -
и - глас вопиющ низ пустиня - замира писъка в простора,
а само ти оставаш властно сред свойте властни самоти!

Море, отрупано с проклятия - ти, вечния и зъл убиец, -
заплетен в твойте водорасли - игра на твоите вълни -
аз слушам мощния ти грохот и моята душа вопие,
когато лапите ти теглят към безпросветни глъбини...

Аз спирам - тук за да потегля низ твойта яростна пустиня,
да диря свойто светло щастие към светли, сребърни страни,
но ти с коварна подигравка убиваш ме - и, труп изстинал,
люлейш ме с тъпо безучастие всред безучастните вълни...