17 Септември 2019вторник18:38 ч.

Художник Людмил Асенов

Антология

Светлините на дансинга

Разказ от Ангел Павлов

/ брой: 97

автор:Дума

visibility 367

Кооперативният блок бе на завоя край шосето. През обедната почивка бригадирите средношколци танцуват. След това - с мотиките са пак на дългия ред. Окопават царевицата и се смеят.

Вечер всички са на дансинга. През 50-те години на миналия век други села нямаха такова чудо. То бе до автобусната спирка. Мястото - оградено с телена мрежа. В дъното - навес, наричан шапрон, с маси и бюфет. По средата - шадраван със златни рибки и цветни прожектори.

До след полунощ музиката на нашите Шайковци свири. Младите танцуват валс, румба или танго. Възрастните му друсват по някоя ръченица или залюляват Дунавското и завършват с Елениното хоро. На някоя гимназистка баба й току се провикне:

- Спрете ба! Стига сте скачали! Цял ден сте копали. Нека и танцувалките си починат.

Веселията не минават без младежи от околните села. Те идват заради тукашните моми. Така е открай време. Прадядовците им, когато са били на техните години, пристигали с волски коли. Дядовците им - с конски каруци правели кошии по Елията. След години бащите им въртяха педалите на велосипедите и по дигата, по дигата на тумби идваха направо на дансинга. Техните синове вършеха същото - само че с мотоциклети. Днес и децата на синовете им са тук, но с леки автомобили.

Не дай Боже утре вместо леки коли да имаме самолети. В такива вечери ергенашите на съседните села и близките градчета ще окупират селото. Перките на хеликоптерите им ще се виждат отдалече. Накацали по баирите, те ще показват за какво са дошли техните пилоти.

И това ще стане, пак всичко ще се върти около дансинга. Когато светлинки заплуват по лятното небе, потънали в сянката на стрехите и подпирайки зидовете им, ще се гушат влюбени. Те не чуват далечния удар на тъпана и дрънченето на чинелите му. Не забелязват блещуканията на звездите, нито огнените дири на падащите им сестри. Не разбираш шепота на кавалера, но моминският кикот ги издава...

От хорски срам ли, влюбените, макар и ненаситили се, отново тръгват към центъра на селото. Все по-силна и ясна е нощната мелодия на кларинета и тромпета, допълвана от приятните звуци на разтягания до краен предел акордеон. А там, на дансинга, във вихъра на все по-ускоряващото се темпо всеки "стъпва" на тъпана, тактът на който съпровожда и барабанът.

Желязка и Петър са най-красивата танцуваща двойка. Шахтата за светлините е открита. Кракът на момичето е тук над нея. Петър със сетни сили опита да избягнат опасността. Завъртайки се, падат в дълбоката вода. Изведнъж музиката спира. Развеселеното множество завиква: "Хайде, Петьо, давай, Желязке!" Петър се изправя. Разноцветните светлини го заслепяват. Гмурка се и подхваща Желязка. Издигната над водата, тя поема въздух, изскубва се от ръцете му и побягва сред накачулилата ги навалица.

Далеч от хорските очи Петър я настига.

- Не ща да те видя! - бързо и сърдито изрича тя с посинелите си устни. - Искаше да ме удавиш.

- Слушай.

- Не искам да те чувам! Изложи ме пред всички.

Светлото облекло на момичето бе прилепнало плътно към тялото му. На лунната светлина то изглеждаше като без дрехи. Дни наред из селото се говореше за случилото се на дансинга. Колко пъти Петър й обясняваше, че някой зевзек си е направил зла шега - махнал капака на шахтата. Желязка внезапно полетяла назад и станало къпането. А тя знаеше своето - че щял да я удави. Най-после той не се стърпя:

- Абе, ако си беше счупила крака, кой ще те вземе за булка?

Макар нощта да бе тъмна, отново радостни слънчеви лъчи огряват моминската душа. В края на лятото, преди Петър да отиде войник, той и Желязка се задомяват.

След години се срещаме с него. Стискаме си ръцете. Радваме се. Виждам, че сребърни нишки са започнали да блестят в косите му. За ученичките чарът му бе в неговия перчем, който отново бе над дясната страна на челото му, но вече прикриващ появилите се по него бръчки. Започна с "как съм, що съм?", минава през обичаната ни младост и заразказва:

- Синът ми вече е голям. Оня ден научавам, че си имал приятелка. Съседките ми изказаха, че често идвала у нас. Щом излезнат на улицата, тя веднага го хващала под ръка. Момичето било хубавичко, даже много красиво. Наскоро моят ми иска пари. Разгеле - викам си. Вадя портмонето и докато ме гледа в ръцете, го питам:

- Чувам, че когато с майка ти ни няма вкъщи, посещавало те някакво девойче. Кое е? Откъде е?

Слушах Петър. Представих си как синът му се е изчервил, ушите му на божур са станали, както едно време с нас се случваше. Той продължи с отговора на сина си:

- Тати, ти си ми казвал, че някога с мама сте се харесали на една от вашите ученически бригади. И ние на бригадата се запознахме с Мариана. Тя е стройна като мама, руса е, с небесно-сини очи. Обичаме се...

Той ми приказва, аз го гледам и си мисля: "Момче, момче-е-е, отдалече почваш. Оттам, отдето и аз тръгнах..."

- Какъв е характерът й? Душата, душата й каква е? - припряно го прекъсвам, разправя ми Петьо.

- Отсега нататък ще й гледам душата. - Бързо отвръща синът ми.

Подавам му петдесет лева, с поглед ме кара да ги събера поне с още двадесет и не спирам:

- Душата й гледай! Да е добра! Да не си като съседа ни Енчо. Жена му навремето е била с най-хубавите крака. Но с тях цял живот го тъпче. Или като оня, дето търсел жена, ама да е гърдеста. Намерил си човекът жена по мерак. Сега тя го пече на шиш. Белите й кратуни отдавна са му тежки, черни гири, които удрят ли го, удрят по главата, че от някогашния му наперен и къдрав алаброс и косъм не остана. Да знаеш, небесно-сините очи се преобръщат на зеленикаво-котешки, а русата коса - на тъмен облак става. Забули ли те, ще те оплете като пиле в кълчища. - Разбирам, че не ме чува и продължавам тихо и съскащо-разгневен. - Важното е момичето да е с добра душа! Само добрата душа се облагородява! Тя дарява мъдрост и стопля мъжкото сърце... Пък разбери какво е семейството й, що за хора са родителите й, на коя от бабите си прилича.

- Тъй му рекох на моя син. Дадох му сто лева и изфуча да си опознават душите със стройната, русолявата и с небесно-сините очи... Като че ли с парите сгреших - рече съученикът ми, но с душата - не съм! Само че нашите бригадирски лета се оказаха еднакви - започват с труд и голяма любов, а свършват с женитба и деца...

Той замълча. Стоим и се гледаме. Мислите на моя Петьо ме връщат в ученическите ни години. Като че ли чувам да идва отдалече музиката на Шайковци. А нейната свирня - кого ли не радва...

Ангел Павлов е роден на 9 ноември 1939 г. в с. Вардим, Свищовско. Завършва ВФСИ (Стопанската академия) "Д. Ценов" в Свищов. Икономист, журналист, системен администратор, библиограф. Бил е кореспондент на сп. "Българско фото", в. "Ехо", в. "Земеделско знаме", в. "Икономически живот". 

Прогнозират поскъпване на горивата с 10 ст. на литър

автор:Дума

visibility 82

Очаква се поскъпване на горивата

автор:Дума

visibility 144

/ брой: 178

Близо 3% годишна инфлация

автор:Дума

visibility 147

/ брой: 178

150 души ще съдят НАП за теча на лични данни

автор:Дума

visibility 154

/ брой: 178

Израел гласува на парламентарни избори

автор:Дума

visibility 136

Борис Джонсън: Няма да поискам отлагане на Брекзит

автор:Дума

visibility 203

Астанският формат обсъжда Сирия

автор:Дума

visibility 163

/ брой: 178

Да я има България!

visibility 260

/ брой: 178

Датата

автор:Дума

visibility 125

/ брой: 178

Малко ученици и учители, много промени за първия звънец

автор:Деси Велева

visibility 386

/ брой: 177

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ