Вдъхновена патриотична лирика

Иван Вандов

Излязлата наскоро стихосбирка "Моя древна земя" от Матей Шопкин представя предимно онези творби на поета, в които пламти непристорена любов към родната българска земя, към Родината. Богато е съдържанието на това понятие "Древна земя". То обхваща и далечното й минало, изпълнено с битки и възходи, и по-късните векове, и последните десетилетия. Както и съвременността, дори и онова, което творецът свързва с личното си интимно и обществено битие. Авторът дава пълен израз на своята възхита и признателност към земята-кърмилница. Той обкичва пъстрия образ на своята "древна земя" с възторжени епитети. За него тя е и "гневна земя". Дълбоко проникнат е от чувството, че е потомък на земята българска - на деди и прадеди, на "борци и поети". От стиховете му лъха поетическо чувство за българска история, велика и трагична, за съвременност и настояще.
Поетът е на "ти" с Родината. Той по ботевски се обръща към нея: "Родино моя мила".
Творбите в книгата ни позволяват да чувстваме, че поетът наистина е избрал за свой "върховен вожд" Ботев: "Като човек, като поет." В неговата съвест "бият барабани". И неизменно се чувства като "капка" от кръвта на "велик и безсмъртен народ". В стихосбирката, на която са посветени тези бележки, са намерили място не едно и две стихотворения, които на пръв поглед са интимно лични, включително и такива, в които авторът изповедно пише за себе си. Убеден съм, че и те - по своему - са свързани с понятието "древна земя". И с пълно основание са включени в книгата-сборник от произведения, създадени през последните няколко десетилетия.
Убедително носталгично звучат немалка част от разглежданите творби на Матей Шопкин. Едновременно с това погледът на поета е взрян в настоящето на Родината и народа й. В душата му бушува гняв срещу "нафталинените оракули", срещу разпродажбата на българска земя. Лирикът води безпощадна полемика с безродниците, които искат да видят разпната на кръст кирилицата, обслужвайки чужди интереси, без да ги е еня, че с това вещаят робство за народа и страната.
Поетът е оптимист. Той вярва в бъдните високи хоризонти на Отечеството си. Но сега е със свито сърце за съдбата му. Родината ще стане "красива, горда, възродена", но днешният й ден е мрачен. Авторът не обуздава гнева си към онези, които със своя "гибелен прелом" превърнаха полетата на България в "пустинна дива степ". Същевременно поетът не крие притаения си тъжен гняв и може би своето разочарование и наранената си душа от това, че сега Родината навежда поглед към ония, които я "презират мълчешком". В мъката си лирикът отива и по-нататък. В обръщение към древната българска земя той я пита: "Земя, земя, защо си ни родила, когато свихме всички знамена!"
Имало е и има стихотворци, които витаят едва ли не в космическото пространство, плюнчат молив или държат химикалка над белия лист с надежда да ги осени нещо като вдъхновение, да се пръкне някой "образ" - невиждан и нечуван, и никак не ги занимава грижата за нуждата на читателя, жаден за действително художествено слово. Техните произведения обикновено отблъскват със своята студенина и недостъпност, и недокосвайки сърцето му. А творбите на Матей Шопкин ни вълнуват, когато ги четем насаме. Ако пък ги слушаме в добро изпълнение, особено в многолюдна зала, вълнението ни взривява души и сърца.
В един кратък отзив е невъзможно дори да се докоснеш до въпроса за твореца, за пътя му към тези постижения. Не е така просто да се вникне в лирическия талант. Ще завърша моите броени редове с убеждението ми, че Матей Шопкин е един от малцината стихотворци, на които безусловно приляга званието поет.