"Златният ритон" също бие камбана над съвестта на управниците

Олга Маркова,
доктор на кинознанието

Явно на 18-ото издание на престижния фестивал на българското документално и анимационно кино "Златен ритон" в Пловдив бе "писано" вместо спокойно, трезво и със заслужено самоуважение да анализира сериозните си постижения, то тъкмо в годината на неговото пълнолетие непрестанно да бъде нащрек заради изключително тревожната обстановка, в която се проведе. На всяка от пресконференциите със създателите на участващите творби бе заявявана солидарност и съпричастие с протестните митинги и декларации на кинематографичната общност в София за прекратяване геноцида на управляващите към филмовото ни изкуство. Нямаше други позиции или изключения от борбата за общата кауза: спасяване на националното кино.
Тук е моментът да припомня, че именно българското документално изкуство бе авангард на протестите през незабравимата 1989-а, на демократичните промени, в които искрено повярвахме, докато усетихме привкуса на измамата. Друг е въпросът за дискредитирането и осребряването на идеите и последиците от тях, които сега виждаме на екрана в произведенията пак на представителите на същия филмов вид. Тези творци доказаха достойнството на тревожната си памет пред своята нация. Вместо да потърсят спокойствие и удобство в емигрантската позиция или в конюнктурата, те съхраниха за поколенията анализа на случки и събития, без който осмислянето на бъдещето е немислимо...

"Отец Иван и неговите деца"

Още с идването си в Пловдив бързам да видя някогашното легендарно кино "Балкан", където десетилетия наред се провеждаше този изконно български фестивал, а зрителите се тълпяха да гледат документалните филми, които със своята специфика са най-близо до тревогите и стремежите им. Носталгията ми обаче драстично се измества от грубото красноречие на бизнес разрухата - на "законно" настанилото се тук "Бинго" също не му е провървяло. Централният вход, пред който сме осъмвали в спорове и обсъждания на гледаните творби, старателно е закован, при това без да бъдат пожалени огромните кабаретни фотоси.
Явно разрухата влече след себе си също разруха. Едва ли бихме намерили по-точна житейска метафора на днешната ни обществена система, която е загърбила духовното здраве на нацията! А кинематографичният израз на тази метафора е синтезиран както в изключително точното заглавие, така и в респектиращото послание на документалния филм "Изгубени в затворената линия" на Константин Занков. Трудно бих могла да си представя по-актуален и по-глобален като внушение кинодокумент, в който всички герои са "бивши": след безмозъчното закриване на жп линия със стратегическо, икономическо и културно значение и последвалото вандалско разграбване те остават на произвола на съдбата, лишени от контакти и образование - изгубени в затворената линия. Дано се намерим и опомним малко преди нацията ни да се е превърнала в популация! Мисията на изкуството е не само да образова и възпитава хората, но и да "отваря" очите на управляващите; да ги насочва към онова, което са длъжни да правят за "електората" си след изборите...

"Изгубени в затворената линия"

Сякаш напук на потискащата атмосфера и като контрапункт на витаещата по медиите безнравственост "Златният ритон" тази година се превърна в празник на истинното кино, на предизвикателствата, отправени от разни поколения не само с откритие на значими теми и проблеми или на нов поглед към тях, а и с изобилие от любопитни търсения и форми. Именно това осмисля и мястото на този форум в българската култура. Умело подбраната от Националния филмов център документална колекция от пет непретенциозни късометражни филма (до 14 минути) за официалното откриване на фестивала донесе на зрителите удовлетворение и наслада. Съвсем спонтанно, като че ли неочаквано тя представи достойно днешното ни кино. А имената на нейните създатели престанаха да бъдат неизвестни: Асен Тихов - сценарист и оператор, и Тодор Васев - режисьор на "Радул" (портрет на оригиналния пловдивски художник Радул Шишков - вечен експериментатор, чиито картини са притежание в цял свят); Симеон Симеонов - автор на "Берлайн за България", подкрепен от Народно читалище "Развитие" в Белоградчик (с изключително точно намерен финал с уникалния видински паметник на победата: макар и победител, българският воин с наведена глава над оръжието скърби за жертвите); Славчо Николов, Атанас Атанасов и Валентин Иванов, реализирали в киноклуба "Мадарски конник" към Народно читалище "Д. Войников - 1856" (Шумен) "Класическият випуск" - по спомени на все още живи ученици от известната със солидното си образование класическа паралелка през 1938-1943 г. на Девическата гимназия "Н. Попович" в Шумен; Валери Добрев - режисьор и оператор на изградения в киноклуба при Народно читалище "Марица 2008" в село Радиево (община Димитровград) забавен, закачлив монтажен диалог "Дянко и Тигъра", представящ двама очарователни народни музиканти от ромски произход - едни от малкото, които свирят и поддържат у нас тракийския песенен фолклор; и Тодор Лазаров - режисьор и оператор на "Светът свършек нема": чудата хумористична дискусия за края на света, озаглавена "Апокалипсис - втори сезон", продукция на киноклуба в Карнобат.

"Дорога"

Забележете - четири действащи читалища в страната с четири киноклуба! Истинско чудо за наше време. Бурните реакции, живото съпричастие на зрителите в пълната зала са сериозен повод отново да се търси начин тази продукция да стигне до широката публика. Дано поне телевизиите се заинтересуват от нея!
Както виждаме, само за една година НФЦ е успял да събере за фестивалната програма 80 филмови заглавия. 50 от тях участват в конкурса - 34 документални и 16 анимационни. Освен това половината творби са създадени независимо, без подкрепа от държавата, като "Хотел "Рай" на София Тзавелла и "Бетонни фараони" на Йордан Тодоров. Сред тях са и така наречените представители на алтернативно кино. Споменавам този факт не за да акцентирам върху него, а да уважа упорството и старанието на творци, дръзнали да реализират, при това успешно, вълнуващи ги теми и да ги направят достояние и за нас в едно твърде негостолюбиво за изкуството време.
Като основна тема на 18-ия фестивал се открои цивилизационният избор на българина, все още обитаващ родина, която очевидно е мащеха за него. А той с някакъв нелеп стоицизъм продължава да оцелява въпреки всичко. Този тип абсурдизъм, който вероятно може да бъде разбран само на Балканите, звучи с пълна сила от екрана в цяла поредица от произведения - от социалните драми "Изгубени в затворената линия" на К. Занков; "No comment" на Любомир Халачев, показващ красноречиво разликата между телевизионния репортаж и кинопроизведението, което остава във времето като размисъл; и "Късен дом" на Мария Аверина; до оптимистичната едночасова творба "Отец Иван и неговите деца", удостоена със "Златен ритон" за документален филм за яркото позитивно внушение и повика за съпричастност, които се излъчват от неговите герои, въпреки предразсъдъците на заобикалящото ги недоброжелателно общество. С присъщото си търсене на доброто у хората, деликатно наблюдение и взиране в незабележими на пръв поглед детайли тандемът Георги Стоев-Джеки (режисьор) и Христо Илиев (сценарист) някак делнично и забавно ни приобщава към съдбата на бившия служител от УБО, станал свещеник, който, спазвайки обета си пред Господа, в момента се грижи за 130 души - деца, изоставени майки и стари, беззащитни хора. На такава мисия - шапки долу!
Специално внимание искам да обърна на факта, че в богатата и твърде разнолика панорама на съвременното ни документално кино дълбоко уважение у зрителя предизвиква щателното издирване и естетическо претворяване на галерия от достойни българи, осветяващи с делата си както миналото, така и днешния ден. До имената на инж. Иван Иванов, най-дългогодишния и успешен кмет на София, управлявал града през смутното десетилетие (1934-1944) - от "Кмета" на Адела Пеева и Антоний Дончев, завоювали наградата за режисура; на изумителния, почти неизвестен, затова пък могъщ във вътрешната си свобода художник на 70-те и 80-те години Иван Георгиев-Рембранда, оставил над хиляда значими картини - от едноименния филм (награден от критиката към СБФД) на Анна Петкова и Константин Занков; на уникалната двойка българина Юрдан Стефанов и непълнолетната туркиня Саафет Мехмедова, чиято безсмъртна любовна история, пламнала във възможно най-неподходящото време, се вписва в трагичните събития на Русе, разиграли се в преди сто години на Сирни Заговезни - от "Русенската кървава сватба" на Стефан Командарев, се нареждат тези на оцелелите ветеранки от Втората световна война, осмислящи креативно последните години от живота си - "Лудостта на морените" на Владимир Ангелов; на яркия експресивен художник монументалист Николай Майсторов - "Н. Майсторов. Сътворение" на Юри Жиров; на отец Никанор, "захвърлил" преуспяващата си брокерска кариера и приел монашеството не за да избяга от света, а за да спаси душата си и надеждата у хората - "Безсребърници" на Росен Елезов; на репресирания психиатър Любомир Канов, живеещ в Ню Йорк - "Класификация на спомени" на Костадин Бонев. Всички тези личности будят сериозен и задълбочен размисъл над глобални екзистенциални проблеми, свързани са с цялостния историко-съвременен контекст на народа ни. Едва ли има нещо по-значимо от тях, което заслужава да бъде излъчено от нашите телевизии!
За разлика от документалната програма, преобладаващата част от показаните 23 анимационни творби, от които седем - дело на студенти (прожектирани точно на студентския празник), четири - независими продукции, а само шест - подкрепени от НФЦ, не надскачат нивото на експеримента. Налице са интересни идеи и хрумвания, своеобразен артистизъм, присъщ именно на този вид кино, особено в 15-те състезателни филма. Но повечето творци видимо се затрудняват при извеждане на посланието. Като образци, постигащи ясно и точно обратна връзка с аудиторията, ще посоча "Когато още бяхме грешници" - авторски филм на доказания на екрана майстор Владимир Шомов, отразяващ стегнато и "реалистично", със завладяващо чувство за хумор събитията около Цветница, и петминутния дебют на Владимира Станкова "Портретист" (продукция на НБУ) за художника, който търси себе си сред разнообразието от стилове в съвременното изкуство. В тази колекция "Златен ритон" получи "Дорога" на Сотир Гелев и Алекс Филипов за оригиналната си сюрреалистична визия, постигната с чудати персонажи, на пътя, по който всички вървят. А наградата за дебют т.г. бе поделена от представители на двата вида кино - анимационния с "Paralyzed" на Огнян Костовски - за адекватно възраждане на една сложна филмова техника (анимиране на жив актьор), и документалния с "Бетонни фараони" на Йордан Тодоров за задълбочено наблюдение на група колоритни герои, което променя стереотипната представа за една етническа общност.
И накрая: както провеждането на фестивала и съпътстващите го инициативи, така и реакциите на зрителите във и извън залата доказаха, че мястото на този форум именно е тук. Отново е налице съпричастието на община Пловдив (главен партньор на НФЦ), която винаги е проявявала интерес към иновационните процеси в нашето кино, приети радушно в чужбина. Именно от този екран тръгнаха към света редица български произведения и с новаторските си импулси печелят престиж за българската култура.