Назад към Чикаго

Поредната стряскаща статистика идва съвсем непразнично - 85% от образованите българи до 38 г. напускат България. Най-активните хора на нацията отиват там, където ще живеят по-добре. Където ще работят с достойно заплащане. Хора, които искат да сбъднат онази борба, започнала някога с протестите в Чикаго за справедливост и надежда. При социализма честването на Първи май бе като част от идеята, че страните се управляват именно от работническата класа. Днес с Деня на труда у нас се правят каламбури, спори се на кого е този празник. Почти геройски в демокрацията тази "комунистическа" отживелица не се признава. Първи май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт го подминава като крайпътен знак. Мълчи и сегашната, защото приносът й към съсипията и липсата на работни места и доходи вече стига нечовешки размери.
Да оставим споровете - празникът е на всички ни. Ние обаче трябва да си го направим. Първи май все повече ще ни е нужен. Докато не си направим нормална държава. Без апели, но днес върви да се върнем и към работническите протести за зачитане на елементарните социални права, които днешният капитализъм ни отне. Заедно. Заради нас самите. И не само около Първи май. И не само с отрицание, безразличие или криворазбрано смирение.