Бачо Кольо

На 17 юни ни напусна писателят Никола Радев, роден на 23.12.1940 г. в с. Левски, Варненско.
"Бачо Кольо". В достолепните писателски среди това обръщение никога не може да предизвика объркване - разбира се, че става дума за Никола Радев, автор на 14 книги в над 30 издания у нас и в чужбина, председател на Съюза на българските писатели от 1999 до 2003 г.
"Бачо Кольо" звучи свойски, като за топъл разговор край огнище и с чаша в ръка. Огнището е във възрожденската къща на писателя в Трявна, където той е посрещал и хора на перото, и другари авджии. А чашите са поливали много приятелства - още от следването в московския литературен институт "Максим Горки", завършен през 1973 г., та до легендарното, но - уви! - изчезнало писателско кафене на ул. "Ангел Кънчев".
Туй толкоз уютно "Бачо Кольо" всъщност се отнася и за един изпечен морски вълк. Никола Радев е от малкото български писатели, които успешно могат да конкурират Джек Лондон по приключенска биография. Да, взима писателска диплома от "Максим Горки", но след това, вместо да обсажда издателства, се качва на презокеански кораб и тръгва да обикаля света като помощник-капитан. Общо е изкарал седем години сред вълните на световния океан. Опитал е сладки и горчиви плодове из 49 морски държави. И е запечатал преживяното в книгите си "Маримани", "Море на вторите бащи", "Седем ключа на вода" и т.н. Признат е за един от най-добрите български маринисти, за първи път свалил на земята обикновено прекалено романтичния образ на закоравелия моряк - оказва се, че и зад обветрените гърди бият земни човешки сърца, всяко със своя болка и своя мечта.
Никола Радев сваля на земята и самия Господ - в емблематичната си книга "Когато Господ ходеше по земята", в която съумява с малко носталгия, с повече смях и с най-много любов да разкаже уникални случки с големи имена от българската и руската култура и история. През 2006 г. за тази своя творба става първият извън бившия Съветски съюз лауреат на литературната награда "Михаил Шолохов". Носител е на националните награди "Академик Людмил Стоянов" и "Станислав Сивриев". По повод стогодишнината на Съюза на българските писатели през 2014 г. Никола Радев е удостоен с най-високото му отличие - златен медал "Иван Вазов".
В преиздадената наскоро книга "Когато господ ходеше по земята" Никола Радев включи и есето "За голямото ловно братство" - размисли и потупване по рамото за книгата ми "Вечните ловни полета".
    Честта за мен е голяма!
    Почивай в мир, скъпи приятелю!
   
    Нека си припомним някои негови прозрения за лова.


Ловът e докосване до природата и неповторими трепети от това докосване. Топъл лаф и сладка глътка с приятели. Да останеш насаме със себе си, докато чакаш на пусията кучетата да лавнат. Почесване на суета и бягство от семейното щастие. Но да се разберем още в началото - сега лов няма, има туризъм с пушка.
През един ноември валеше гранулиран дъжд по билото на Стара планина, пръстите лепнеха по цевите и аз усетих как облачетата минават между краката ми и се отъркват в мене като каракачански кучета. При такова величие над тебе е само Господ.
С лодка, на лов за патици, усетих великата река Дунав, нейното мощно течение, и това усещане беше колкото физическо, толкова и душевно.
Веднъж, далеч над Копривщица, по върховете, ме оставиха да дера едър сръндак. Мръкваше, а другите се юрнаха да гонят глиган. После ме забравиха, а като се сетиха, не можеха да ме намерят до полунощ. Беше февруари, валеше сух ситен сняг, миризмата от одраното животно събираше наоколо лисици и чакали, а аз бях изгърмял патроните си да давам знак за себе си.
Като видях на двайсетина метра да мъждукат фаровете на джипката, се усетих като корабокрушенец на греда, когато е видял кораб насред океана.
Истинският лов е истинско единоборство, от което най-често излиза победител дивото животно, макар човекът да е модерно въоръжен. Защото инстинктите му са съхранени, защото е израснало при естествен подбор. То те превъзхожда. То не е осакатено от удобствата на цивилизацията, както е осакатен човекът.
На един див паток на Дунава изгърмях шиник патрони, а той си правеше майтап с мене: стрелям - гмурне се и след 5-10 секунди се покаже на 10-20 метра встрани. Накрая остана върху водата и се почуствах отвратително. Аз го убих, а той ме победи.
Бяхме на лов за зайци в землището на село Йоаким Груево, при нашия приятел и ятак Костака. Кой ударил заек, кой не ударил, аз - два. Писателят-подводничар Константин Площаков ми е свидетел, който не вярва, да го пита. Към обяд излизаме от ябълкова градина и както сме наредени в редица, през 25-30 метра, опасваме цялото поле пред нас. В това време, също като на кино, пред нас, я има, я няма петдесет крачки, успоредно на редицата ни се дига и хуква заек - сивата му опашчица заподскачва на белия фон. Първият отдясно му гърми. Два пъти. Вторият. Заекът бяга. Третият. Бяга заекът. Четвъртият съм аз - и аз правя дубъл. Бяга. Петият. Заекът продължава да бяга. Тишина между изстрелите. Природата сякаш е спряла да диша. Десетият гърми, единайсетият... Не пада заекът. Бяга хайванчето. Гърми последният. Заекът се шмугва в храстите покрай рекичката. И изведнъж четиринайсет мъжки гърла избухват в смях: - Ето, това е то, гърмян заек! С двайсет и осем патрона...


    Никола Радев край огнището на възрожденската си къща в Трявна