Български писатели сред горските обятия

Михо ЧЕРВЕНКОВ

След официалното откриване през 1888 г. на железопътната линия Белград-София-Цариград гара Костенец става предпочитан изходен пункт към пленителните със своята красота дефилета, бързоструйните, скокливи и пенливи реки и към величествените върхове на Рила.
В пътеписа "Мусала" Иван Вазов пише, че в края на юли 1901 г. той и група видни наши учени: д-р Моллов, професор по медицина, Г. Златарски, професор по геология, д-р Минчович и др. предприемат възкачване на Мусала. След щателна подготовка на 29 юли в 11 часа през нощта тръгват с влака от София. След полунощ пристигат на станция Баня Костенец, на пиацата имало само една каруца, натоварват багажа и тръгват след нея пеш към Долна баня.
Там приятелите не пропускат да се окъпят в минералната баня. Селянче им поднася кафе - "босичко, русокосо, със сухичко лице, което има правилни и нежни черти", и Вазов отбелязва, че "Долна баня се пада в ихтиманската окръжност, прочута по хубавия тип на жените".
Превоз отново няма, продължават пеш до с. Радуил - общо 18 км, и когато пристигат, Вазов възкликва: "Аз никъде в България не съм виждал село, загнездено в по-омайна местност, в по-разкошна уединеност при дооблачни висини, всред горските обятия!" Продължават в колона вече от единайсет коня - на 2 август групата е на Мусала.
Младият по онова време поет Димчо Дебелянов няколко пъти посещава село Долна баня, гостува на брат си Илия, който се преселва тук през 1906 г., работи в дърводелската фабрика на братя Сребърникови, участва активно в политическия и културен живот на селото. Тук Димчо се среща и с литературния си събрат Николай Лилиев, който е чиновник в същата фабрика.
Било е през лятото на 1909 г., когато Димчо пристига - Николай Лилиев за няколко дни е отскочил до роднина в Стара Загора. И Дебелянов му пише писмо, а след това и второ, в което четем: "Сега аз се щурам като див из ул. "Търговска", изтягам се в читалището или у х. Калчо, чудя се и се мая на тънкия и дълбок ум, на остроумията на Гаджана, развивам "социалистическа" дейност чрез писане покани за събиране пари в полза на стачниците в кибритената фабрика на гарата" (гара Костенец - б.а.).
И в същото писмо добавя: "В Баня ще стоя до събота..." Тук Дебелянов написва стихотворенията "Светла вяра" и "Кръстопът на бъдещето". 
След тежко боледуване през лятото на 1921 г. Христо Смирненски е изпратен на работа в дъскорезницата край с. Марица за укрепване и възстановяване на силите му в планината. Работата не е тежка - приемане и измерване на трупите. Местността е много живописна, китна пътека край реката води до дъскорезницата.
Оттам той често прескача до с. Радуил на разговорка с хората. Посещава Долна баня, където бързо се сприятелява с по-будните младежи, а също и с Кирил Лазаров, който след две години е начело на пламналото в селото въстание. В един неделен ден на юли Христо повежда група близки и познати, дошли му на гости, към североизточния дял, радват се на красивите върхове Белмекен и Равни чал (1628 м и 1637 м), на чиито чела снежни преспи от стария сняг често посрещат новата зима. На връщане се спускат по дефилето на р. Чавча и пред костенския водопад се фотографират.
На другата година, примамен от красотата на тези места, той прекарва около два месеца в с. Радуил. Пристигат в гара Костенец с Йордан Воденичаров. На площада в Долна баня около Смирненски се събират младежи, познати от предната година, разговарят около час, пренощуват в с. Марица, а на другия ден пристигат в с. Радуил. Предното лято поетът се е запознал с братята Петър и Никола Капитански от същото село, които са превозвали трупи до дъскорезницата, стават близки и сега се насочва към техния дом. Приемат го много радушно.
През 1983 г. отидох в с. Радуил, за да разгледам къщата. Кацнала е на стръмен скат току над река Марица, тогава пълноводна и пенлива. Измазана в бяло, на фасадата е поставена паметна плоча: "В този дом през 1922 г. живя и твори пролетарският поет Христо Смирненски". Баба Мария по онова време била млада снаха в семейството, сега по дървени стълби ме поведе към горния етаж в стаята, където е живял поетът. Само тя бе останала в тази къща от някогашните познайници на поета - стара, съсухрена жена, с черна забрадка на главата, черна рокля, обута с оплетени от нея вълнени чорапи. А иначе енергична, жизнена, със запазена памет, сякаш чете, когато разказва.
Имах бебе, Златка, та заради нея оставах вкъщи и най-много аз се грижех за Христо. Беше по харман време. "Вие идете да вършеете, аз ще гледам детето" - казваше той. Много обичаше децата, беше приказлив. Не беше добре, слабичък и аз го питам защо не ходиш някъде в болница, а той ми дума: "Оттук по-хубава болница няма".
Често правеше излети. Имаше един художник-скулптор Христо Лозев, бил учител, който обикаляше къщите и рисуваше стари жени. От неговите ръце е паметникът на площада в чест на радуилци, загинали през 1912-1913 г. Та Христо ходеше при него, разговаряха.
Мило му беше да седне до софрата, когато всички се събирахме около нея. Ядеше каквото и другите. Правех и качамак. Само искаше да му сипваме отделно. Не знаехме какво е имал предвид, по-късно разбрахме. Стаята му беше с балкон към планината. Христо обичаше да сяда и почива там, гледаше с часове. Хубаво е тук, му казвам един ден, а той ми отговори: "Хубаво е, но на мен ми притропа жълтата гостенка!" После разбрахме, че говори за болестта си.
Свидни спомени е скътала в сърцето си тая обикновена българска жена. В стаята е поставила бюст на Смирненски и негов портрет. Запазена беше и масата, на която е работил поетът. Най-много обичал да чете и пише на балкона. Вечер излизал в селото, а у дома идвали при него познати и приятели - четели вестници, спорели по политиката.
Когато в Рила лумва пожарът, той тръгва с всички да помага при гасенето. Още на следващия ден, 13 август, написва очерка "Пожарът в Рила". След ден-два е на път за Самоков с Йордан Воденичаров. По шосето срещат селянин с каручка, пълна с дърва и съчки, теглена от двете му деца. Те са доста зле облечени, боси, със запотени и прашни лица. Очите на Смирненски се изпълват с гняв и възмущение.
В Самоков поетът е посрещнат с радост от младежи, които го наричат "нашият поет", знаят негови стихотворения, обичат го. Отбиват се и в общината. След тази екскурзия се появяват двете творби - импресията "Босоногите деца" и фейлетонът "В Самоковския общински съвет".
Следващият излет е към Беловския дял на Родопите - пак с Воденичаров. От Белово с камион излизат до Якоруда, а оттам два километра пеш. "И сега сякаш виждам Христо - си спомня Воденичаров - светъл, радостен, жадно поемаха гърдите му свежия балкански въздух, очите му блестяха и сякаш поглъщаха дивната природа." Пренощуват в бичкиджийницата на Баджов, пешком достигат до Куртова поляна, срещат се с "колоритните" власи, с камионетка пътуват до Белово, а от гара Костенец отново пеш до Радуил.
Смирненски прекарва лятото на 1922 г. в с. Радуил за укрепване на здравето, но през това време усилено твори - пише стихове, фейлетони, пътеписи, импресии, разкази, злободневки, хумористични сценки. По онова време всяка събота и неделя в гара Костенец, Долна баня, Радуил се организират вечеринки. Често присъства и Смирненски. Рецитират се негови стихове: "Братчетата на Гаврош", "Ковачът", "Москва", "Йохан", "Да бъде ден", посрещани възторжено от присъстващите младежи, работници и селяни.
Друг е поводът на Николай Хайтов да живее около две години (1952-1954) в с. Радуил - той е инженер-лесовъд и е назначен за началник на горския участък. С жар и младежки ентусиазъм се захваща за работата, но административни неуредици и завистливи колеги му подлагат крак, разкарват го по съдилища, стига и до леля Ванга и се захваща с литературна дейност, за да се нареди сред най-добрите писатели в страната. Престоя си в това село описва в "Дневник", книга първа, 1988 г. Опознал добре хората и района, много сюжети от неговите разкази са почерпени оттам.
Признателните радуилци, по случай 90-години от рождението му през 2000 г., построяват чешма в селото с негов барелеф и уреждат парк с беседка до къщата, където е живял.

Училище "Христо Смирненски" в село Радуил

Христо Смирненски

Дебеляновата къща в Долна баня - снимка от май 2015 г.

Димчо Дебелянов и Неделчо Василев, даровит рецитатор, загинал през Балканската война

Чешмата в памет на писателя Николай Хайтов, построена от признателните радуилци