Да срещнеш доброто

Георги Пенчев

Днешният вълчи свят така е обърнал наопаки  представите и преценките ни, че всичко ни изглежда странно и жестоко, изненадващо и стряскащо. Живеем всеки ден като на тръни и  чакаме нещо лошо да ни се случи. Съществува от години обща психоза, че отвсякъде те дебнат  изненади, че отвред можеш да очакваш нещо да те тресне по главата. Всекидневните новини за насилия и грабежи, за нападение над възрастни хора, пребити за стотинки, и все такива тъжни вести разгарят тревожната атмосфера около нас.
Този повсеместен психологически тормоз промени обществения климат. Хората не си вярват.  Виждаш във всеки срещнат едва ли не човек, готов да те нападне и да ти стори зло.
Трудно, много трудно се живее в такъв свят. И сякаш никаква светлинка не се забелязва напред.
Защото българските политици, тикани от своята първичност, съзнателно поддържат този непоносим въздух за хората. Смачканите, изплашените, принизените хора винаги са по-послушни.
Мислех си тези тъжни работи и отивах към местната поща. Получих известие за колет от село. Беше в предновогодишната вечер. Навън се здрачаваше, от небето се ръсеше ситен хубав сняг.
Получих пратката си и започнаха моите мъчения. Носех обикновена пазарска количка, с която мислех да прибера багажа. Опитвах да го вместя, но не се получаваше. Притесних се, зачудих се какво ще правя.
 Младо момче чакаше пред гишето. Забеляза тревогата ми и дойде при мен. Опита се да ми помогне. Но нищо не се получаваше. Чудех си какво ме очаква. Не можех да нося багажа на ръце, а навън вече падаше мрак.
 Момчето ме приближи, погледна ме и каза:
- Не се притеснявайте. Ще ви помогна. Колата ми е отвън. Изчакайте ме минутка да се оправя на гишето.
Гледах го и не вярвах на очите си. Видях го  преди минути, нито ме знае, нито ме познава, а е готово да ми помогне. В главата ми се блъскаха въпроси без отговори. От кой свят е това момче? Толкова ми заприлича на моите внуци.
А то се оправи на гишето, грабна моя колет и излязохме навън. Тъмната пелена беше покрила всичко.
- Вие минете напред и ме чакайте. Колата е отзад. Трябва да я взема и идвам.
И потъна в мрака. Стигнах до мястото, където ми посочи, и зачаках. Нищо не се виждаше наоколо. Взирах се назад, където изчезна момчето. Тогава  в главата ми запрехвърчаха едни черни мисли, дето всеки ден бродят около нас. Дали това момче не изчезна в мрака?! Дори няма да узная нищо за него. А разбра, че е пратка от село. Все нещо има вътре. Какви ли не мошеници има... Блъскаха се едни такива все черни мисли и се чудех какво ли още ми е приготвила тази предновогодишна вечер.
Колата се закова пред мен и момчето отвори вратата. Седнах до него и поехме в снежната вечер. Разказа ми, че се казва Иво, че е от екипа на футболния мениджър Лъчезар Танев.
Стигнахме пред нашия вход. С пъшкане се измъкнах от вратата, а Иво вече стоеше до мен с моя багаж в ръце. Подаде ми ръка и тръгнахме.
- Аз ще ви помогна. Вие не можете да го носите.
Изкачихме се до нашия етаж. Отвори се вратата и жена ми застана изненадана пред нас.
- Това е Иво. Едно добро момче, което срещнах в тази предновогодишна вечер.
Благодарихме му, пожелахме му весели празници.
Това е цялата история. В нея няма нищо удивително и изненадващо. Защото е обикновена случка от ежедневието, но оцветена със слънцето на човешката доброта.
Всъщност, колко малко е потребно, за да изглеждат по-различни нашият живот и отношенията между хората.
Сега, като вървя по улиците, все се вглеждам да съзра моя Иво, Добрия Иво от онази вечер. Защото зная, че той е сред нас. Той е до нас и е готов винаги да помогне. Светът изглежда различен и слънчев.
Колко е хубаво, когато доброто свети в душите ни.