Издателство "Лист" публикува новото издание на "Татарската пустиня" в поредицата "Световна литературна класика"

Вилиана Семерджиева

Младият офицер Джовани Дрого е изпратен да служи в отдалечен планински гарнизон с изглед към обширна северна пустиня. В началото отчаяно търси начин да избяга и да се върне към удоволствията на нормалния живот, но постепенно се оказва обсебен от магията на мястото и прекарва следващите трийсет години там, поддържан от напразната надежда, че един ден атакуващият враг ще му предложи миг на слава и удовлетворение.
Журналист, писател, поет, драматург, либретист, сценограф, художник и графичен дизайнер - Дино Будзати не е човек само с едно призвание. Роден през 1906 г., той живее бурно и умира тихо през 1972 г. Опознава ужасите на Втората световна война, но описва не само онова, което става на бойното поле, а и живота на моряците от военния флот, страховете и мечтите им.
Романът му "Татарската пустиня" излиза в Италия през 1940 г. Осем години по-късно е публикуван във Франция и оттам започва световната слава на Дино Будзати. Сред произведенията му са сборниците "Шейсет разказа", "Коломбър", "Трудни нощи", както и романите "Големият портрет" и "Една любов".
За първи път "Татарската пустиня" се появява на български език през 1981 г. в превод на Хубан Стойнов. Сега, 35 години по-късно, новото издание на романа е със същия превод след сериозна редакция. Автор на корицата е корифеят в жанра Кирил Златков.
Според разказа на самия Будзати идеята за книгата се зародила на бюрото му в "Кориере дела сера". "От 1933 до 1939 г. тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора - някои млади като мен, други по-възрастни - носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране - мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен", разказва авторът в едно интервю. Той е убеден, че капанът на еднообразието и трудността да излезеш от него е универсална тема - и може би е най-силно изразена при военните в отдалечените гарнизони, където дисциплината, караулите създават монотонност, която приспива, свикваш с ритъма и е почти невъзможно да се измъкнеш от удобната рутина на повтарящите се действия. Така измисля и своя герой - лейтенант Джовани Дрого, напуснал пълния със забавления град, за да поеме първата си служба.