Еталон в Н.В.Поезията

Георги ДРАМБОЗОВ
                                       
 1906 година. Един от бъдещите най-значими поети на България на име Димчо Дебелянов завършва Първа софийска мъжка гимназия. Отличителни черти:  артистичен юноша и младеж, подкупваща непосредственост, прямота и жар, когато говори или декламира... На едно ученическо матине (да го наречем по-простичко - утро) в "Славянска беседа" учителката по литература го натоварила с нелеката задача да рецитира "Елате ни вижте" от Дядо Вазов. На тържественото утро присъствал самият монарх княз Фердинанд и юношата отправял право към него строфите: "Вий, дето в покой и палати стоите... "Елате ни вижте!"                                       Откъде е дошъл този внезапен младежки порив да декларираш своята гражданска доблест, да изразиш недвусмислено омразата си "към двора и велможите му"? Вероятно от несгодите, които съпътстват поетовото детство и юношество. На деветгодишна възраст Димчо се прощава завинаги с баща си, грижовния и преуспял копривщенски търговец Вельо Дебелянов. Премества се в Пловдив при по-големия брат Иван, живеят в лишения, а последните два гимназиални класа поетът завършва в столицата в условията на същия недоимък. Следва работата му като пресметач в метеорологичната станция, стенограф в Народното събрание, докладчик в Сметната палата и т.н. Безрезервна подкрепа в тези начални години от житейската проза му оказват П.К.Яворов и Пенчо Славейков. Ако добавим и факта, че Димчо е редовно призован на фронта и на 2 октомври 1916 г. загива геройски край Демир Хисар, ненавършил заветните 30 години, то сякаш изчерпваме жизнения път на най-нежния и най-тъжния български поет. Но целият този път е гениално отразен в неголямото му по обем, а голямо по стойност и съдържание поетично творчество... Но да се върнем в абитуриентската година! В същата тази 1906-а името на младия Димчо вече достига до читателите на списание "Съвременност". Мерено със сегашния аршин за литературно-естетическа значимост, списанието с толкова претенциозно заглавие е имало за цел да прокламира "новите литературни веяния". То втълпява на "изостанала" България, че в Европа вече "броди призракът" на символизма, че основният критерий за истинска съвременност на писаното слово става декадентството. И тъй като годината съвпада с встъпването на Димчо Дебелянов в живия живот, нека изясним един факт (за неговата символическа и декадентска принадлежност), който приписват на неговата творческа биография. В ранните му творчески години (още от Пловдив) негов кумир е   Пенчо Славейков. И това е напълно естествено, когато от дистанцията на времето вече сме "узаконили" красивата меланхолия и особената нравствена сила, която излъчват стиховете на П.П.Славейков. Всъщност на ранното Дебеляново творчество не са чужди и някои влияния, по-скоро веяния, от стихове на Пейо Яворов и Теодор Траянов. Обаче рано изявената експресивност на стиха, ефирността на поетичния изказ, социалната адекватност на интимните чувства и завладяващата философска глъбина на онази чисто "дебеляновска тъга" правят по-късно идейния и емоционалния свят на поета неповторим.
Т.е. поетиката на Дебелянов не подлежи само на класификации като символизъм и декадентство. Тя е много по-разнолика като естетика, много по-ефектна е като емоционално въздействие. А самият поет, без капчица лъжлива скромност, най-искрено пише за своите стихове до любимата си Иванка Дерменджийска: "...хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни... Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкова дребна работа." Това искрено и вероятно вродено благородство и скромност на един от най-обаятелните ни рицари на поетичното слово го издига до оня пиедестал, който нашият народ му е отредил в света на изящното слово - високо над човешката злоба и суета, над егоизма и пошлостта, над дребнавостта и безобразията, които все още ни съпътстват, за съжаление...                                                                                                          Разбира се, 130-годишният юбилей на поета предполага много повече и по-пространни съждения за неговия кратък, но осенен от ореола на една изумителна дарба, житейски и творчески път. Както и нашето "лирическо поколение" (по примера на предишните), така и следващите поколения творци и ценители на Н.В.Поезията непременно се опиват и ще се опиват от импресионистичния рисунък, от пречистената естетика в поезията на Димчо Дебелянов. Неговият музикално-ритмичен, изповедно-съзерцателен и изящен поетически изказ ще остане като вечен и неповторим еталон не само в българската, а и в европейската поезия.



Черна песен

Димчо ДЕБЕЛЯНОВ

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
         




Георги Драмбозов



Художник Людмил Асенов