Къщата със...

За някои работи в България всички май пребиваваме в пълно дежа вю. Когато багерите подхванат поредната сграда, имала някога статут на паметник на културата, веднага се надига будната съвест на обществото, почват се едни постове в социалните мрежи, статии в пресата, репортажи по телевизиите. Има живи вериги дори, които обаче нито помогнаха на т.нар. Двойна къща на столичния булевард "Васил Левски", която се обсъжда тези дни, нито на Тютюневите складове в Пловдив. В повечето случаи дори няма живи вериги. Както нямаше за сградата на пл. "Позитано" 1, за която ДУМА писа и която наскоро фадромата изпрати в небитието. Не че е била голяма красавица, пък и историята й с партийната печатница до 1934 г., поне по идея, би вълнувала само социалистите. Но ей така, от принципни съображения.
Практиката показва, че смяната на статута на сградите паметници на културата излиза на преден план, когато въпросният обект стане частна собственост. Ако сградата не е "с национално значение", а е просто някакъв вид архитектурен паметник, например "с ансамблово значение", то тогава законът позволява нейното реконструиране. Което, ако има късмет, често се превръща в събаряне с последващо възстановяване на фасадата - с модерни материали, понякога с алуминиева или пластмасова дограма. Ако няма късмет, бившият паметник на културата се надстроява с 3-4 етажа бетон и стъкло и става архитектурен Франкенщайн. Но при всички положения сградата вече не е никакъв "паметник", а бутафория на самата себе си.
Очевидно е, че за да се избегне това, е необходимо да се направят законови промени. Реституцията отвори кутията на Пандора, но трябва да се вземат мерки, иначе лакомията ще унищожи и малкото останало, което все още носи белезите на големите архитектурни стилове. Като за начало може да се спре даването в собственост на паметници на културата на частни лица, а впоследствие да се върнат на обществото обекти, които не се стопанисват добре.