По жицата

Милена Коцева

Още докато го бранеше от кучетата, Моканина разбра, че тоя непознат не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Беше слезнал от старата раздрънкана жигула, която спря на банкета и беше тръгнал направо през трънаците. И като се оплака от пълната бъркотия с пътната маркировка, накъде е селото Манджилари. Обясни му Моканина и едвам сега забеляза, че в колата има още двама, и те някъде по на около петдесет, небръснати и мълчаливи.
- Безработни, а? – мрачно заговори Моканина.
- Бе тя нашта каквато е, остави я! Чудим се как да преживяваме! Страшно е да си на петдесет и две и да те съкратят от работа. Брой се умрял! Никой никъде вече няма да те вземе! Ще ти дават месец-два помощи, а след това – тръгвай по кофите за боклук! 
Непознатият запали, гласът му трепна и той замълча. 
- Онази вечер - продължи непознатият – идва си жената от някаква приятелка възбудена такава. "Пешо, вика ми още от вратата, по телевизията Бойко казал, че уредил в Манджилари да се яви бяла лястовичка! Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, веднага работа си намирал! И ето – Бойко и нея да ни я уреди!” И ние тръгнахме. Та затуй рекох да те питам, може да си я виждал. . . 
Досети се Моканина, че може съвсем да отчая тия хора, реши да ги ободри:
- Бе може пък и да ги има тия лястовички. Той, Бойко, дотолкова всичко урежда, че повече не може да бъде!
- Кой знай? - въздъхна непознатият. – То на мен Бойко захвана да ми писва, ама жени как да им строшиш хатъра. . .
Той закрачи обратно към колата. Другите двама бяха излезли и гледаха лястовичките по жицата.
- Тоз чиляк виждал лястовичката – заговори им непознатият и погледна Моканина заговорнически. - Ей в онуй село била!  
Седнаха тримата в колата, изцвили стартерът и колата пое по шосето...
Замислен, Моканина се върна при овцете си и като погледна към небето,извика:
- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!