Всичко ми говори

Катя ЯНЕВА

Имахме си един поет, особняк такъв, в далечните, от миналия век, години, та той беше писал, че всичко му говори. Да можех да намеря книжката му, да видя какво толкова му е говорело всичко и кое е това всичко, тъй като по онова време, крайно различно от нашето, и поетите си имаха надлежните указания какво точно да слушат. Ще я потърся и, дай Боже, да ни помогне, Радой Ралин ли беше, защото сега не всичко ни говори, ами направо вика, ще ни спука тъпанчетата, освен на тези, които въобще са си затиснали ушите или са подбрали, предвидливо, един приятен за ушите и полезен за животеца ти глас, който те води и ти подсигурява кариерно  израстване.
Всичко ни говори! Ужас! Прекосяваш България. Същата, дето ни е милата родина, дето била земен рай. Снежни бели полета, снежни бели планини. Влакчето трака-трака рециклирано, мръсно, уютно, а-а ще се унесеш в дрямка... и като ти се заозъбват скелети на бивши гари, гарички, гарови постройки, като те завтрещяват развалините на заводи, заводчета, стопански екстекезесарски градежи... И всичко това крещи, крещи без всякаква милост към тебе: Какви некадърници сте вие, какви тъпаци сте вие, какви недостойници за цялата тази хубост, дето ви е милата родина... И като крещи това всичко, хич и не уточнява кои са точно тъпаците, некадърниците, недостойниците, и ти, няма как, се виждаш в тази отвратителна компания, безлика до доказване на противното, и ти, вече със затворени очи, мрачен до неприличие, и като те люлее вагончето, чуваш само неговото: "И аз съм рециклирано, и аз съм скапано, и аз едва душа нося..."
А тръгнеш ли лете - о-о, разкош от багри, както би казал поетът. Не този, за когото стана дума - той и да беше жив, и той щеше да се отдаде на красотите - бурени, трънаци всякакви, запуснати ниви, харизани за съсипия плодни полета... и всичко това вика, вика, ама вика най-безжалостно, че не заслужаваме ни плодните полета, ни тучните ливади, ни бистрите рекички, та и старите язовири и язовирчета - нищо, нищо  не заслужаваме...
Всичко ни говори! Ама стига бе! Докъде човек може да слуша, докъде носи и откъде нататък психясва...
А я да се видим в градска среда. Ах тези наши китни градчета, ах тези наши родни селца, пълни със спомени и осиротял електорат. Те пък как викат! Дошъл си за отдих, за чиста наслада, но не - школото с избити прозорци, болницата рухнала, дворове окрадени; баби, дядовци стресирани искат охрана. И тук всичко ти говори, едно приглушено така, едно нажалено така, направо сърцераздирателно, напук на спасителния селски туризъм и всякакви свръхспасителни фантасмагории, щото българинът е свикнал да слугува на земята си, не на глезени зяпачи... А му предстои да се прекърши по целесъобразност...