Вратоломните авантюри на "нехранимайковци" като Ботева

Лиляна Стефанова

Лиляна Стефанова е бележита наша поетеса и писателка. Родена в семейство на учители, публикува стихове в литературния печат още като ученичка. Висше образование получава в Москва, в  Литературния институт "Максим Горки" - 1954 г. Специализира в Лондон (1965-1967 г.). Завършва Писателската програма в университета в Айова, САЩ (1988 г.)
До днес авторка на повече от 60 книги поезия, проза, есеистика, публицистика, творби за деца. Сред тях - "Обич и мъка", "Една есен в Америка", "Вулканите на Мексико димят", "Япония без кимоно и ветрило"...
Последните година-две истинска сензация предизвика нейният автобиографичен роман "Моят луд век". Свидетелка на съдбоносни събития, в него тя споделя не само неизвестното за своя живот, но рисува и широка палитра на времето - явления, между които международни форуми, срещи, дългогодишно общуване със знаменити личности от цял свят.
Преведена на 31 езика с общ тираж на книгите й над 1 милион екземпляра, днес Лиляна Стефанова е сред най-изтъкнатите представители на българската литература и просвета. Носителка на престижни национални и международни награди за литература.


***
СЛЕД ТЕЖКИ РАЗОЧАРОВАНИЯ и ПРЕДАТЕЛСТВА, след ужаса от човешка злонамереност и зловидство, късно нощем си спомням отново и отново думите на Жан Жак Русо. Казват му: "Хората са лоши".  Той отговаря: "Да, но човекът е добър".

***
ИМА МОДЕРНИ УСТРОЙСТВА, които за секунди нарязват на много тънки лентички секретни и други документи, за да не бъдат прочетени или използвани. Но какви страшни устройства за бездуховност днес са изобретени у нас или са внесени от чужбина! Те нарязват не хартия, а съзнанието и емоционалния свят на деца, юноши, млади хора. Заличават божествен знак, духовен кълн. Чистотата, хармонията, красивите пориви и чувства, шепота на тревите, първата любов. Всичко, което художествената литература посява в невръстната душа.

***
ЧЕСТО С ОСОБЕНА БОЛКА се явява в умореното ми съзнание една сцена. Виждам мансардата, полумрака и онова старо желязно легло, на което лежи Димчо Дебелянов. Болен, с висока температура. Чувам приглушен глас, неговия. Моли приятелите си да го привържат с въжета за леглото, за да не се хвърли от прозореца в пристъп на мъка през нощта.
Не за милост на богати благодетели, не за пари, не за купена слава е молила нашата голяма поезия.
В сънищата ми - железният креват, въжетата и молбата на Димчо ...

***
ВГЛЕЖДАМ СЕ В ЛИЦАТА НА ХОРАТА по трамвайните спирки, в бакалията, по пейките на Южния парк... Стари дрехи и нови грижи. Внезапно връхлетяла беда. Безразличие. Приказки, откъслечни думи, тежки от страхове... Бързам. Вкъщи ме чака недовършен ръкопис. И отново съзнавам, колко е бил прав Греъм Грийн, който в "Път на спасението" пише:
"Писателският труд е форма на терапия и ми е непонятно как се спасяват от безумие, мъка и панически страх, които дебнат човек на всяка крачка, онези, които не пишат книги, не създават музика, не рисуват картини".

***
ПО ПЪТИЩАТА НА ШВЕЦИЯ И НОРВЕГИЯ в дълбока зима съм срещала пътен знак: "Внимание, лосове!". В снежни виелици и бури или под бялата завеса на тих снеговалеж тези знаци предупреждават за смъртна опасност. Внезапно пред фаровете могат да изскочат огромни рога!
В пустинята Сахара учудена виждах край шосето пътния знак: "Внимание, камили!". Предупреждават за опасна среща особено в пясъчните бури.
В САЩ, в Южна Каролина, край аутобан, при това бетонен, заграден от двете страни с бездънни тресавища, особено ме стряскаше яркият знак: "Внимание, крокодили!".
А у нас, би трябвало да има знаци, които да предупреждават край нашите магистрали за животното човек, много по-опасно по пътищата от крокодилите, лосовете и камилите, които нито са пияни, нито яхат по триста конски сили.

***
ИЗСЛУШВАЛА СЪМ МНОГО ГОРЧИВИ ПРИЗНАНИЯ. Думи, изтръгнати с бездънна болка. В отчаяни минути. Но преди няколко дни едно признание ме разлюля. Беше делнична среща с позната. Вървяхме бавно. Тя внезапно спря, погледна ме в очите и каза:
- Това не е моята родна София. Сега съм тук  емигрант в чужд град.
Тя ли го каза или аз? - питах се в онемялата ми прегръдка. 

***
ДУМАТА БЛАГОДАРЕНИЕ идва от благодаря.  Означава благодарност, признателност, хваление, когато някой е доволен от нещо (Найден Геров - "Речник на българския език", б.а.). Всекидневно изпитвам остра болка за езика ни, като слушам как хубавите наши думи губят красотата и силата си в един отчайващ произвол на невежествени хора. Подмяна, смъртоносна за езика ни.
В пресата, в електронните медии, в обикновения говор чуваме и то много често: "Благодарение на самоделна бомба бяха убити...", "Благодарение на корупцията държавата ни губи годишно...", "Благодарение на кражбите в детските домове децата гладуват...", "Показните убийства в столицата стават благодарение на организираната престъпност..." и пр. и пр.  А имаме и думата възблагодарение - да наградя, да въздам.

***
СВАТБАТА НА ЯВОРОВ И ЛОРА се състояла на 12 септември 1912 г. в София. След три дни той тръгва с чета за Македония. На 16 ноември няколко негови приятели му пишат писмо. Сред тях е и Дора Габе.
"Тъй ли се женят хората - упреква го тя - да оставите жената на другия ден на сватбата и да гоните вятъра из Турско. Много бихме могли да Ви кажем, но като се върнете - довиждане. Лора вече се разболя от мислене."
Обзета от милост към Лора и от нежно женско съчувствие към нея, Дора Габе не е могла да разбере каква велика поетова съдба се крие зад това "... да гоните вятъра из Турско".
А какви думи оставя за нас самият Яворов след това "безумие": "В очите на хората моето предприятие непременно ще бъде вратоломна авантюра. Но ти знаеш цената на хорските мнения. Без вратоломните авантюри на "нехранимайковци" като Ботева, България днес не би фигурирала на всесветската карта".

***
В МОЕТО ДЕТСТВО много често новото се раждаше от преобърнатото старо. Помня, когато гордо отивах на училище в новичко палтенце, някоя съседка ще ме спре, ще ме огледа и ще каже:
- Личи си по копчетата. Това е старото ти палто, добре го е обърнала майка ти.
В хаоса на политическите промени след 90-та на миналия век, та и до днес, има твърде много хора с обърнати палта. Ако не са ужасните издайници - копчетата, зашити върху предишен живот, и убеждения - може би биха минали за съвсем нови, появили се неизвестно откъде. Нова биография, нови възгледи, партии... С какво презрение гледам сега това "обърнато" старо, пак от сиромашия, но... вече духовна.

***
НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ ПИСА: "Целият ми живот изтече в това разстояние между дълг и нещо друго, което би могло да се превърне в действителност, а е останало мечта".
Днес, когато аз самата се обръщам назад, разбирам със своя тревога, че той е изтръгнал от себе си истина, към която не бих могла да прибавя нищо повече и за моята лична драма.

***
В НАШАТА КЛАСИКА, в съвременната поезия и проза, има поразителни образи на хубавата жена и любовни копнения. Но народният гений с прости думи е създал най-красивата метафора за хубостта на българката:

Как я слънце съзряло
три дни, три нощи трептяло,
трептяло не залязвало.

Невероятно е как в ония далечни времена, в ония безизвестни балкански села, далече от културата на широкият свят, душата българска е изливала своята глъбина в такава поезия! Днес в грубото ни време, как ме съгрява тая душевна щедрост:

Ке ти пуща тихий ветер
да залюля мъжко дете ...

***
ИМА КОРАВИ ОЧИ, казва народът ни. Не зли, не жестоки, не гневни, а корави. Кораво сърце - за безмилостен човек, корав човек.
И все пак съдбата народна през векове страдания се отразява най-вярно в простите и тъжни думи - корав хляб и корава постеля.

***
ЧЕХОВ (по свидетелство на Бунин) е казал:
"На един умен се падат хиляда глупави, на една умна дума се падат хиляда глупави и тези хиляда я заглушават".
"Дълго го заглушаваха", пише Бунин за Чехов. И после добавя, че е обидно за Чехов - широкото внимание към него е привлякъл театърът, когато "хиляди пъти се повтаряло името му на афишите".
А днес? В началото на третото хилядолетие? В ерата на електронните медии, на покрилата общественото съзнание комерсиална култура, на ужасяващото заглушаване на "умната дума", на таланта, на  истински ценности? Какво би казал Чехов днес?

***
ХОРА, КОИТО БЯХА ЗА МЕН СКЪПИ и близки приятели, с които споделях радости и беди - по-късно открих, че са били по-чужди и от моите врагове.
Хората, които бяха за мен изпълнени с омраза, мои врагове в същите тези години, по-късно се оказа, че биха могли с човешките си качества да бъдат мои приятели.

***
ИМА ТОЛКОВА МНОГО БОЛКА в твоя роман, каза Валерия Велева, когато вече беше прочела като редактор и последните редове.
Да, права си, но аз за първи път разкривам напълно неизвестни страници от моя живот и моя луд век. Никога не ми е било нито леко, нито лесно. Носех дрехи в ярки цветове като защитна бронежилетка, за да скрия болката. В моя луд век преминах през ада и рая, той нищо не ми спести и нищо не ми прости. Той е ликувал и страдал и в моя личен живот. Може би беше лудост. Пабло Неруда е казал: "Както трудно се отдава на разумните хора да станат поети, така може би е непосилно за поетите да бъдат разумни. Лудостта, по-точно известен тип лудост, съпътства много често поезията". 

***
В БЕЗДНА ОТ НАРОДНИ СТРАДАНИЯ, след взрив от алчност, след губителни национални катастрофи и отчайващо народно обедняване са се родили гениалните думи:
"Грабително око, вълчешко гърло - ад несит!"
Каква разтърсваща метафора на онова, с което тревожно се сблъскваме и днес.

***
ПОМОЛИХА МЕ ДА БЪДА В ЖУРИТО на конкурс за любовна лирика. Бях смаяна - донесоха ми пакет, тежък 9 килограма. Около 3 хиляди души(!) изпратили по едно стихотворение... Питах се кое кара хиляди хора с различни професии и образование да вземат перото и просълзени, да разкрият душата си, в повечето случаи нескопосано? За пари? Не, наградата беше нищожна.  За бъдеща слава? Може би. Съпротива срещу бруталния днешен свят? Илюзията, че ще ти чуят болката? Надежда за щастие? Или отчаян вик: аз съм повече от жестоката власт на парите! Чувате ли, не ми пука, аз обичам.
Вик в света на омразата?
А може би още много причини, които се крият във всеки стихотворен ред: наивен, безпомощен, често дори неграмотен - няма значение. Те разголват душата, съсипана от бедствия, зловидство, антилюбов, но жадна да вярва в лудостта на човешките чувства.

***
ЕДНО ОТ НАЙ-ЛЮБИМИТЕ ПРИРОДНИ ЯВЛЕНИЯ за нашия народ е росата.

И ми задребни дребна ми роса
и ми спадна темна мъгла ...

Росата - част от емоционалния свят на българката. Тя я нарекла медлика, оная сладка роса, която избивала по тревите и листата на дърветата между Илинден и Кръстовден. Тая тънка наблюдателност не може да бъде пренесена в 21-век. Земята, по която върви нашата млада жена, днес вече е космически отдалечена от духовния й свят.

***
ЦЯЛА НОЩ ВАЛЯ. Снегът е дълбок, с тънка ледена корица. И изведнъж в снежната белота - черно куче. Рисува черни зигзази, лудува, пали снега с черна енергия. Черният цвят предизвиква бялото, нарушава неговото замразено спокойствие, оставя черни гримаси по неговото лице. Какъв вечен красив двубой, си мисля. Каква дива енергия в ледената скованост, как едно черно куче може да промени, мразовит пейзаж, да направи своя корекция, да стопли душата ми с вечната мъдрост на природата.


***
СРЕЩАМ ПОЗНАТА. Как ти завиждам, казва ми, как ти завиждам! Ти всичко споделяш в стиховете си. Своите чувства, своите тайни и болки. Не се стесняваш. Открито и смело. Тежки раздели, обиди, мъка, забранена любов, страсти... А пък аз съм затънала в пълно мълчание. Боя се от скандали,  одумки. Как искам да извикам на висок глас: "Обичам го!" Но не смея. Не мога.
- Само че аз споделям с читателя и твоите тайни - казвам - и затова пиша.


***
ПОМНЯ ДУМИ на Константин Паустовски като любимо стихотворение: "Скитничеството не е болест, не е страст - това е висш и най-кристален израз на голямата човешка мъка по далечното, загадъчното, по живот, обвеян от свежи ветрове, многостранен, ликуващ, в който пее всеки миг, всяка почти неуловима минута".
Кой би могъл да изрази по-добре великата "човешка мъка по далечното!"

***
ИСТИНСКАТА ПРЕМИЕРА на една книга стихове не е публичен акт, а интимна, лирическа среща. Тогава, когато читателят отвори книгата и остане сам дълго с нея. Когато и неговата душа е в изгревите на моята.
За тези премиери мечтая. Те са всичко, което искам в своя живот.


***
ЛОШИЯТ ПРИЯТЕЛ, гласи източна мъдрост, е като сянката. В слънчев ден е винаги до теб, а в мрачен ден никакъв го няма. Защо ме връхлетя тая стара истина в днешната оловно мрачна вечер след тежка загуба и душата ми напразно чака телефонен звън, познат глас, добра дума?


***
ВИНАГИ СА МЕ ПРИВЛИЧАЛИ острите схватки между критик и поет.
Д-р Кръстев: Поемите на Пенча Славейкова са сякаш изваяни от мрамор.
Гео Милев: Сякаш това може да бъде комплимент за един поет - да бъдат поемите му изваяни, гладки, тежки и мъртви като мрамор...

***
БЕШЕ НЯКАКВО НЕПОЗНАТО ВЛЕЧЕНИЕ към това нестинарско разстояние между Странджа и Черно море. После, след години, осъзнах, че е било съдбовно. Част от живота ми премина там, в тая магична връзка море - планина. Те съжителстват странно и загадъчно и ме правят свободна и независима. Безводната планина и безкрая от необуздана водна стихия. Зелената тайнственост на хлъзгавите водорасли и зелената сила на странджанския дъб. Ритъма на морските бури и ритъма на странджанските тъпани... Понякога ми се струва, че всичко това тържествува в  мен, дълбоко в мен.

***
ЖИТЕЛИТЕ НА МАЛКИТЕ СЕЛИЩА в Южното ни Черноморие наричат западния вятър Драмадан. Страховито пренасяне у нас на италианското му име Трамонтана. Сутрин, като се събудиш, след като тоя вятър е вилнял, откриваш, че в градината младите листенца на току-що поникналия разсад са почернели. Драмадана! - казваше с ужас баба Каля, моята съседка. Драмадана захапа за кой ли път лятната ми къща, откърти мазилката, отвори рана. Изсуши бадемовите дръвчета... Но имаше нещо неукротимо и весело във всичко това. Раните, които си нанасяме ние, хората, един на друг, са грозни и страшни. Само те.


***
МАЛКО ЧУДЕСА В СВЕТА са ме смайвали и разтърсвали така, както пясъчните бури в Сахара. Движението на пясъците като дяволска опустошителна сила. За мигновения изтрива реалност, форми, живот, пътища. Погребва всичко, което човек и природа са създали. Нов, различен, неземен пейзаж. Опустошение. Нищо не е пощадено от пясъчната буря, силата на песъчинките, които изграждат забрава.
Какви страшни пясъчни бури година след година изменят лицето на нашата национална духовност. Погребват величави народни творения. Остава само тя - забравата.
 
***
НЕОТДАВНА СИ СПОМНИХ, че ескимосите имат четиридесет думи за това, което наричаме бяло. Разпознават четиридесет оттенъка, нюанси, багри. Ние обикновено гледаме, но не виждаме.
Но в оня януарски ден, когато се разхождах в парка сред дървета, пътеки, полянки, храсти, очите ми потъваха в бялото и за първи път открих различни цветове, които дотогава не бях различавала. Бяло многоцветие! Прогледнах за неподозирана красота.
Не е ли това висшият дар на поезията? Да ти помогне да прогледнеш.

***
ГРУПА АМЕРИКАНСКИ ПСИХОЛОЗИ осъществили интересен експеримент. В тираж от 70 хиляди екземпляра бил пуснат на пазара диск със записани улични шумове, полицейски сирени, глъчка, изстрели, викове, писък на аларми. Хората, които си купили диска и го прослушали, били на мнение, че това може да мине за модерна музика.
Изкуство без творчески акт. Все едно е да запишеш пулс на сърцето, човешко дихание, отчаян плач и да наречеш това, което слушаш, поезия. Можеш. Но тайната на творчеството е, че прониква в онова, което никакъв механичен запис не би могъл да улови.


***
ТОГАВА ВСЕ ОЩЕ ЖИВЕЕХ в своята родна къща в София, на една малка уличка. Отсреща, пред ниска неизмазана къща, имаше две много високи тополи. Помня, че веднъж, когато Пеньо Пенев случайно ме изпращаше до вкъщи, като ги видя, зяпна изумен:
- Какви тополи! - викна, така че, бабите, насядали на ниска пейка пред портата, уплашено впериха очи в нас.
Пеньо беше вдигнал глава към върховете на дърветата с онова странно изражение, което неведнъж бях улавяла на лицето му.
- Ти сега още не знаеш - каза той - какво значи това, че точно пред къщата ти има такива огромни тополи. Всеки ден си приятел с такава висота!.
Не съм забравила. Беше добър знак.

***
НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ВИНАГИ СМЕ ОБИЧАЛИ думата насърчение. След тежки кризи, национални трагедии, бедствия тая дума е имала особено място в живота на народа ни. Насърчение. Още след първата стъпка, след търкулнатата питка, от първото "Браво", от първите юношески мечтания. Не крясъци, упреци, обиди за това, което детето не е свършило, не е успяло да направи навреме и добре, а да получи насърчение. Да превърне първото "мога" във второ, трето, четвърто, в множество прекрасни "мога". И най-главното - сладкото  откритие, че успява, все повече и повече възлиза по-нагоре, че големите разбират и се възхищават от него. Расте малкият човек и му помага думата насърчение. За мен самата е неоценимо богатство, че родителите ми, учители, владееха безпогрешно изкуството да насърчаваш. И не само те, а и първите ми учители.


***
ВЕЛИКАТА РУСКА ПОЕТЕСА МАРИНА ЦВЕТАЕВА го беше казала и за нас. Ние, поетите, които искаме да бъдем независими, освен думите, нямаме нищо друго в нашия днешен свят, в който властват парите.

***
"ГЛУПАВО" е всичко наивно, благородно и доверчиво, всяка смела всеотдайност на земята, нека ние бъдем "глупави", моя Катя!"
В тия няколко реда, които Томас Ман пише до жена си, е цялото величие на писателя и човека.
Често се връщам към тия думи с бледата надежда: ако можеше да има повече "глупави" в тоя наш алчен, зъл, ужасно практичен днешен ден. Ако можеше да има повече благородство и смела всеотдайност!





Най-скъпата за мен снимка - с баща ми, 1952 г. Как само умееше да ме насърчава!


Моят дядо Пере Тошев - близък съратник на Яворов в революционна Македония


С големия поет Владимир Соколов  в студентските години. Никой не е превеждал с такава любов Димчо Дебелянов
 

С художника Дечко Узунов на голяма детска изложба в Градската градина


Сред децата, участници в детското изложение "Училището, детето, красотата", 1981 г.


Прекрасна компания - с Иван Гранитски и Стефан Продев в Китай


С големия английски писател Франсиз Кинг в годините, когато беше председател на Световната писателска организация


Най-слънчевите мигове за мен - бликналата вярност на читателите
 

Автограф на моя учител - великия Константин Паустовски, когато бях негова студентка