Окото на Гео Милев. И на Плевнелиев

В паметта българска окото най-често е трагичен символ. Достатъчно е да се споменат Самуиловите войници, от чието ослепяване от византийския император Василий Втори идната година се навършва цяло хилядолетие. Или изкуственото око на Гео Милев, по което разпознават трупа на големия интелектуалец след изгарянето му в полицейските пещи. И което в зората на демокрацията Юрий Борисов дори беше приложил към законопроект като доказателство, че в България е имало фашизъм. Или прикритото с пиратска превръзка липсващо око на Ричард Ран, автор на гласувания от депутатите в началото на прехода план Ран-Ът, за който и до днес мнозина вярват, че е начертал схемата за разорението на България. Или бесният ужас, който гори в очите на бедната Сивушка - умиращата крава на Боне Крайненеца от "На браздата". Или голямото, препълнено с мъка око на падналия кон, чиято глава Йовковият другоселец безпомощно и безутешно е положил на коленете си.
  Не е ясно дали се очаква в тази поредица да се впише и дясното око на президента, но със сигурност след година или дори след по-малко най-вече то ще бъде запомнено от цялата дискусия, организирана от държавния глава за настоящето и бъдещето на медиите. Цели две години г-н Плевнелиев напразно се е надявал да му бъде зададен въпрос за онази снимка от изборната нощ, която внушава впечатлението, че Бойко Борисов му дърпа ухото. Всъщност тогавашният премиер неволно му бръкнал в окото, но ето, медиите нямат интерес не само да кажат истината, но дори и да попитат за нея.
За съжаление, в ефира и по страниците на печата лъжата често се чувства като у дома си. Когато, да речем, някой политик бъде хванат на тясно, започва същински парад на врялото-некипялото - бил минал в нелегалност, видели го в Италия, други - в Португалия, убит бил дори. Едва когато отиде да си получи обвинението, се оказва, че всички тези "горещи" новини са чиста проба измислица. И вместо да бъдем информирани в какво точно е нагазването на лука, вниманието ни се отклонява по посока на ненаучната фантастика. Или - преди митинга на Орлов мост в подкрепа на правителството часове наред се нагнетяваше напрежение, че се готви нападение над Софийския университет и че "ранобудните" студенти даже разположили колеги по "наблюдателниците", за да предупредят навреме за приближаващото подобие на "кристалната нощ". Естествено, нищо от написаното, казаното и показаното не се случи, но преследваният от лъжците ефект е постигнат, поне сред част от зрителите, слушателите и читателите. И г-н Плевнелиев е прав - медиите не просто информират, те формират мнението на аудиториите си и на тази база гражданите определят отношението си към държавата, институциите и личностите.
 Само че президентът не си послужи с тези или подобни примери. Не защото не ги знае, а тъй като не му вършат работа. За сметка на това почти всеки от "ранобудните" получи думата, за да се оплаче от липсата на медийна свобода. Макар че тъкмо те са типично неин продукт. А и неин противник. От една страна, те не могат да убедят в правотата си дори собствените си колеги. Не  смеят да организират допитване "за" или "против" окупацията, а в единствения университет, в който го направиха, се провалиха. Ако не беше гостоприемството на екрана и микрофона, възвеличило безкрайно прозаичния катинар до висша ценност на демокрацията, щяха да си стоят зад поставените от самите тях вериги, без никой да знае кои са и какво искат. От друга страна обаче, когато дават изявления, не допускат в Алма матер част от медиите. Навярно това е разбирането им за свободата, която трябва да бъде установена в резултат от протеста им.
Прозвучаха, разбира се, и сериозни, макар и отдавна познати проблеми, включително и в уводните думи на президента. За прекомерната медийна концентрация, за липсата на прозрачност върху собствеността, често и върху финансирането, за неефективната защита на журналистическия труд. За речта на омразата. За регулацията и саморегулацията. Цифровизацията обаче и свързаните с нея предизвикателства дори не бяха споменати. Нямаше и намек за предстоящите промени в медийното законодателство на ЕС, а уж дискусията беше за бъдещето.
Липсваха и собствениците, голяма част от ръководителите, както и някои от медиите със силно влияние. Не е ясно дали не са поканени, или не са пожелали да дойдат. И при двата варианта диалогът бе накърнен. Превърна се в натрупване на оплаквания, чийто адресат отсъства. Но най-смущаващ беше финалът, който даде тласък на интерпретации, верни или не, че въпросът за истината се свежда до изясняване на водещата роля, така незабелязвана от медиите, на окото спрямо ухото. Или обратно. И отприщи подозрения,  основателни или не, че всъщност целта на дискусията е възстановяване на рейтинг чрез споделяне на собствените страдания.
 Окото на Гео Милев. И на Плевнелиев. Очи различни, както пееше примата на българската естрада. И не само защото едното е изкуствено.
 Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info